Как ли не опитвам да се задържа на повърхността. Падам и ставам, лазя по трънливото трасе, а уродливото време ме разпъва на кръст. Стоя на собствената си Голгота и викам за възмездие - крещя... Ритам по запрашените рафтове с чувства и искам да съм жива... искам Любовта. Онази, всепоглъщащата, яростна и задушаваща Любов...
Времето ми се надсмива и пали евтина цигара... Обви ме задушаващ дим, приличащ на любов... Души ме, но не дава ми криле... Стиска раменете ми живота и впива пръсти в крехките ми плещи... В животинче се превърнах, яростно разкъсващо месата на собствените си ръце... Кашлям от дима, а той навсякъде около мен е. Опитвам се да викам, а гласът се спря привикнал на внимание, останал сам сега...
Ааххх, тъга, тъга... Една безименна Голгота на една Душа - забравена от Времето, там някъде на ъгъла, на Пътя голям... Стоя и прося нежност, като сираче съм невзрачно и смрадливото безвремие надсмива се ехидно, мислейки си за времето, в което съм била девица с лотоси закичени в косите ...