Просто няколко истински реда... в които един човек се намира...

Jun 29, 2008, 1:00 AM

Просто няколко истински реда... в които един човек се намира...

Prose

757 0 0

3 мин reading

Странно как понякога в хората се преплитат толкова много емоции, че изведнъж се чувстваме изгубени във вихъра на собствените си усещания. Как можем да се чувстваме властелини на света и едновременно с това нищожни и незначителни, неспособни да си отговорим на най-обикновени въпроси като "как си" или "какво усещаш", а в същото време знаем кое е редно и не, кое е правилно и кое не, как искаме да живеем и как не. Хората си казват, че искат да живеят така, че един ден да не съжаляват за нищо и търсят този мним живот отвъд граници, извън ежедневието, а после съдят останалите, че не оценяват това, което имат или се самосъжаляват, изпадайки в униние от това, което са загубили. Никога не съм разбирала, защо трябва да направиш нещо "велико", "нестандартно", "странно", за да почувстваш, че си живял? Какво остава за хората, които всеки ден, в леглата си вечер, не съжаляват за нито един миг, в обикновения си, за някои скучен живот. Какво трябва да правим ние, които не искаме велики дела, за да усетим живота си истински? Които усещаме, че живеем, просто защото сме тук и сега, вярваме в мечтите си и се борим за оцеляването им, но не на всяка цена, не сляпо, бродейки в тъмното, не през стени, които са неразбиваеми... които умеем да си идем от една мечта, която е наша, но натоварва някого другиго. Искам толкова много неща, да бъда на толкова много места, да опозная толкова много хора, но не живея с усещането, че тогава, на онези места и с онези хора, аз ще се почувствам истинска и истински съществуваща. Не пазя онова съкровено усещане на радост за един миг, за един безумен копнеж, който всеки ден се променя, променя се с всяка глътка въздух, която поемам, с всеки нов порив на желание и вдъхновение, на разочарование или смут. Често се боя, от толкова много неща, че дори ме е страх да ги призная пред себе си, страх ме е дори да мисля за всички свои страхове. Сякаш съм ги заключила в скрин, много надълбоко в мен и честичко вадя по един страх, с който се преборвам и той остава след мен. Извън мен. Някои страхове завинаги изчезват, а други се връщат, способни да ме забулят в тайните си, в неизвестността си, изтъкана от хиляди нишки на удоволствие, съблазън, тръпка и ужас, слели се сякаш в нежна, но смъртоносна прегръдка на паника. Паника. Мразя това чувство. Винаги ме връхлита, съпътствано от вина и егоизъм. Не говоря за онази паника, в която трябва да мислиш трезво, да вземеш мигновено решение в критична ситуация. Тя ми е непозната. Говоря за онази паника, която ме обладава всеки път в пристъп на ужас и страх, че някой ме обича истински. Онази паника, която е толкова по-силна от мен, че е способна да нарани хора, да бъде катализатор за висша форма на егоизъм, само заради глътката свежест и свобода, която ми осигурява. И после вина... Разяждаща, убиваща и погубваща вина. Демон, витаещ във въздуха, който усещам дори в моментите на щастлива свобода, за която толкова жадувам. Демон, заключващ устните ми, когато опитвам да прошепна "сбогом", правещ ръцете ми на мрамор за последна прегръдка и очите ми на пресъхнали океани, неспособни да плачат. И защо да плачат, след като сами са пожелали тази съдба, този път? И каква е тази вина, която ме кара да се чувствам виновна, че не изпитвам вина и съжаление за стореното?
Тежък е пътят на бродника, направил избор да бъде това, което усеща, че трябва и е. Понякога е толкова по-трудно да си идеш, от колкото да останеш. Пагубно за самия теб. И в същото време усещане за цялостност, за доволство от това, което си, от човека, в който си се превърнал, от живота, който живееш.
Странно как понякога в хората се преплитат толкова много емоции и как в няколко реда човек може да намери себе си, без да предполага, че е имал нужда от това. Без да знае, че се е загубил из себе си... Просто няколко истински реда... в които един човек се намира...

Свързани произведения

Comments

Please sign in with your account so you can comment and vote.