Някога отдавна, в най-обикновено ателие, погрешка била създадена една средностатистическа картина. Мислела си тя, че живее, а всъщност просто си съществувала. Била млада, неопитна и наивна, и вероятно малко глупава. Но не чак толкова, че да не вижда колко е несъвършена. Не се харесвала картината, ама никак. Иначе си била доста шарена и създавала добро настроение, но се чувствала някак различна.

  Отлежавала тя в ателието и се къпела в задоволство от възхитените погледи на оглеждащите я. Но тъй като не била чак толкова глупава, скоро й светнало, че ярките багри не са всичко в една картина. Е, само в началото, колкото да привлече внимание. Щото с времето цветовете избледняват. А за всяка уважаваща себе си картина, е важно да изпраща послания, да предизвиква настроения, чувства, емоции...

  Случило се така, че по някое време отнесли нашата млада красавица в една галерия. Там тя решила да се вглежда внимателно в очите и лицата на наблюдаващите я, за да се научи да бъде по- добра, а защо не - да стане почти съвършено произведение на изкуството. Но уви... Времето минавало. Платното, на което била нарисувана, остарявало и се набръчквало, багрите избелявали, а тя се чувствала все така неразбрана. И тъй като, нямало вече кой знае какъв интерес към нея, я покрили. И така цели три години...

  В един пролетен ден, палавият вятър, появил се незнайно откъде, решил любопитно да надникне под покривалото. По това време в галерията влязъл важен и признат ценител на изкуството, имайки желание да се запознае с картините. Не мислел да остава дълго. Но и не бързал да си тръгне. Той бил колекционер на скъпи картини. Но имал таланта да ги оценява не по цената, а по стойността, която носят. Разглеждайки, ценителят стигнал до нашата вече поочукана и с драскотини по платното бивша красавица. Но не това го интересувало, защото той приемал несъвършенствата като особености, които отличават една картина от друга. По - важното било, че успял да види изпод платното и цветовете, и разбрал какво се крие отвътре.

  И така, без думи си говорили те - ценителят и картината. Дълго, дълго... не усещайки колко време е минало. Тя изпитала такова доверие към него, че пожелала да стане част от ценната му колекция. Той я разбрал и понеже и неговото желание било същото, я отнесъл със себе си. О, колко прекрасно се  чувствала нашата поостаряла картина в тези разбиращи и нежни ръце. "Заслужаваше си чакането!" - си повтаряла тя. Въпреки, че годините прекарани в галерията, я били направили доста по - мъдра... И напълно осъзнавала, че след като й се полюбува известно време, ценителят ще я опакова добре, ще я завърже с красива панделка и вероятно никога повече няма да я погледне. Но въпреки това била щастлива.

  И тук приказката свършва...

  Всъщност, какво толкова й е нужно на една средностатистическа картина? Внимание и разбиране... просто внимание и разбиране. Не е съвсем невъзможно, нали..?