Самуил си събу обувките и с раздразнение хвръли настрани раницата. Не рaзбираше безкрайните опити на това момиче Петя, която все нещо искаше. В какво се беше забъркала тя Самуил можеше само да гадае. Тя винаги си просеше белята, мислеше си Самуил трескаво, с разни мафиоти, с разни богати и опасни в богатското си безразсъдие хора. Колко пъти я гледа той да пада и става, със стиснати зъби да се бори яростно за признание, сякаш животът ѝ зависеше от това хората да знаят името ѝ. Той не разбираше стремежите ѝ за всемирно присъствие, нейното странно самочувствие го объркваше. Петя — вечно недоволната, нацупена, студено-красива и смайващо горяща жена с ярки светли очи... умната, талантливата, но жестоката... А той все се въртеше край нея, не можеше да се измъкне, мине се не мине седмица-две, той пак допърхваше до нея... пък след всяка среща наново си обещаваше: стига толкова!

И днес пак така. По-рано в захлас я гледаше да му се усмихва и да му обяснява жизнерадостно за новите си проекти в модата. И после тя му беше стоварила поредната тежка за получаване новина. "Сега излизам с директора на модна къща СемФешън". Самуил осъзнаваше, с разбито сърце, че "сега излизам" не означаваше, че двамата прекарват весело, задушевно време един с друг. Излизането на Петя всъщност беше да се отвлекат заедно в мотел, далеч от всичко, за приключващ с настъпването на новия ден експеримент на суетата. Самуил се загледа в захвърлената си раница. Стара, някога светло-сива, раницата сега беше по-скоро жълтеникава, тъмна и разпърпана. Беше време да си купи нова, каза си той, но знаеше, че няма да го направи. Щеше да забрави.

Защо ли винаги все към нея се връщам? ‒ зачуди се Самуил. Спомни си как се запознаха, още в гимназията, той ѝ помагаше за задачите по математика, а тя му помагаше по български. Сега вече не бяха в шести клас, той беше завършил и университет, работеше като програмист, изкарваше толкова много пари, голяма част от които отиваха да изплаща дълговете си, да издържа майка си и сестра си, но все пак си изкарваше достатъчно... не живееше охотно, защото самият той не харчеше и не виждаше смисъл да харчи. Но имаше много пари. Петя не знаеше това, или пък не му обръщаше внимание, въпреки че би трябвало да знае. Той се изкуши дали да не ѝ купи нещо скъпо... но скоро осъзна, че това няма да ѝ хареса. Това, от което тя се нуждаше, той не можеше да ѝ осигури.

С въздишка, седна пред компютъра ‒ любимата му обител. Обграден от стари книги, които вече нямаше време да чете, почиващи кротко до намачкан пакет от недовършен чипс, опаковка от дъвки (с които отказваше цигарите), и купчина важни документи, той се чувстваше като в собствената си природна бърлога. В природата цари хаосът, казваше си всеки път той, когато болната му сестра му опяваше да си подреди стаята. Той можеше да ѝ опява за купчина други неща в отговор, но често умът му беше твърде зает с по-съществени неща от дребнави подхвърляния. Петя. Как можеше той я да спечели?

Написах програма за влизане в чужди профили във Фейсбук.

Очите на Самуил бързо прочетоха заглавието на имейл в пощенската си кутия. Онази пощенска кутия, скритата, за чиито адрес знаеха само неговите анонимни приятелчета от нета. Той отвори писмото и със смесени, буйстващи чувства и разтуптяно сърце осъзна, че кодът от приятелят му fuckeveryon3 се доближаваше до съвършенство. Самуил веднага прецени, че написаната програма щеше да работи. Вдигна вежда, изкуши се, сбори се със себе си. Ако я ползваше, можеше да влезе в профила на Петя и да прочете съобщенията ѝ. Може би това щеше да му помогне да я опознае, да разбере точно това, от което се нуждаеше, и да ѝ го даде, най-накрая успявайки да привлече слънчевите лъчи на вниманието ѝ. Но пък... не е морално, каза си той. Не трябва.

Затвори лаптопа с размах. Не можеше да отвори повече имейла си.

Тука било много разхвърляно ‒ каза си той, и противно на всичко, с което беше така настойчиво свикнал, се зае да подрежда. Подреди книгите на лавицата, по азбучен ред на фамилните имена на авторите. Изхвърли опаковките от дъвки. Прибра недоядения чипс, после се зачуди, измъкна го от шкафа, изяде го и изхвърли опаковката. Изпразни раницата си, пусна я в пералнята. Измете, изми пода... подреди си дрехите. Откри два пуловера, които беше забравил, омотани в едно зимно яке, за което беше твърде топло.

Програмният код от приятеля-хакер не излизаше от спомените му. За Фейсбук. Петя религиозно ползваше Фейсбук. Щеше да е достатъчно да пусне програмката и да въведе имейл-адреса на Петя, който той знаеше, и паролата ѝ щеше да му принадлежи. Той се съмняваше да е прекалено сложна, че да отнеме много време на мощната му машина да изтества всички възможности.

Не! Нямаше да го направи!

Изкъпа се, обръсна се, направи си прическа. Погледна се в огледалото - очите му блестяха като на болен. Трябваше да изглежда добре, а той приличаше на пребит. А сега какво?

Програмата.

Не.

Той се завъртя яростно, не успя да дочака пералнята и излетя навън от апартамента си без раница, без телефон, без портфейл. Заскита се из улиците с влажна коса, от което всички косъмчета по тялото му настръхнаха. Студен вятър, мамещо ясно слънце. Нищо! Самуил не можеше да стои вкъщи, страх го беше от мощния му компютър, че ще успее бързо да отгатне паролата на Петя, че ще може да види... да надникне в душата ѝ, да чете романите в съобщения, които, той бе сигурен, беше писала тя. Какво да прави? Загуби се на една детска площадка, самотно изоставена като площадка в Припят. Зимната ѝ самота го пречупи. Сам ли завинаги щеше да си остане?! Сам да се взира в тавана, сам да се топли в дългите нощи, сам да си мери температурата, като се разболее?

Не можеше да позволи повече да му се подиграват! Петнадесет години той неотлъчно гризеше нокти до Петя, зад гърба ѝ, беше за нея рамо - на което да се облегне, прегръдка - в която да се стопли за малко и пак да хукне навън... щеше да остане изоставен като междублоково пространство в София насред зимата. Не можеше, и не трябваше да го позволи!

Хукна обратно към апартамента. Като вихър влетя през вратата, препъна се в кофата, с която беше измил и я събори. Мътната вода се разля към обувките и чехлите. Той прескочи локвата, завладян от мания. Не искаше да се разколебае, трябваше още сега да пусне компютъра, още сега да надзърне... само за мъничко! Само за малко щеше да влезе в профила ѝ, да види с кого си пише тя, какво е писала на приятелки...

Преди да натисне копчето, си представи лековатото ѝ отношение с онзи директор. Представи си я как кокетничи, как му се подсмихва във виртуалното пространство, представи си онзи, сигурно женен, как си крие смартфона под възглавниците да си пише с Петя, докато жена му кротко спи... гняв и отвращение се пропи в сърцето на Самуил, още преди да е пуснал програмата в действие. Искаше ли да развали всеки един светъл спомен за Петя, тази една химера за която той така силно се държеше, и да види истината? Очите му започнаха да парят. Той не знаеше защо, сигурно от много взиране в екрана. Изстинал, той затвори лаптопа и затихна. Пареха очите му, така силно пареха...

Сети се за Библията. Там пишеше да не се опитваш да махнеш треска от окото на брат си, като в твоето имало греда ли, нещо такова. Той не разбираше много от Библията, но я беше чел, все едно в друг живот. Не може, каза си той. Сам ще си остана, но тук не искам да припарвам. По-добре сам, но с мечтите си, отколкото с разбит на пърчета скъпоценен блян... или пък с вечното разкаяние и съвест, която щеше да го гризе...

Телефонът му звънна и той веднага се досети, че е Петя, още преди да е вдигнал. А имаше ли сили за пореден път да се отдаде на това момиче, да се убива по нея, а тя само за малко, да му се оплаче, се сещаше за него...

Отвори лаптопа. Телефонът настойчиво звънтеше, пропукваше ушите му.

Програмата бе пред него.

Както и телефонът.

"Добър" или "лош"?

Да вдигне ли, или да гледа себе си?

"Черен" или "бял"?

Ръката на Самуил се плъзна към лаптопа, сърцето му прескочи един удар, но той я отмести встрани и взе телефона. Петя все още звънеше. Той въздъхна тежко, избърса парещите си очи, и с нови сили отговори на обаждането, затваряйки рязко лаптопа.