Събудих се по-рано от обикновено. Главата ми бучеше ужасно. Искаше ми се да не се бях събуждал. Имам ужасното чувство, че съм се провалил в нещо голямо (все едно съм изгубил финалния плейоф в последната секунда), празнота, страх, разочарование. Погледът ми беше леко мъгляв. Станах от леглото, едва не залитнах. Довлачих се до банята, за да се освежа и пуснах водата, изчаках да стане ледена и си измих лицето. Почувствах се малко по-свеж и погледът ми се избистри, но това, което видях в огледалото, ме срази. Срази ме не умореният ми вид, не рошавата коса и сенките, не едва наболата ми брада. Срази ме погледът, в който не се четеше нищо, освен страх. Какъв е този страх? От какво е този страх? От кога? Защо, по-дяволите, ме беше страх?
Взех в шепата си вода и облях лицето си, почувствах се още по-свеж, но тези въпроси още ме тормозеха. Погледнах отново в "очите на страха". Боже господи!
Страх ме е от какво? От това, което се превърнах или от това, което бих могъл да стана? Исках да стигна до отговорите на тези въпроси.
Добре! Успокоих се и поех дълбоко въздух. Сигурно е нещо в миналото, нали така казват психолозите, така съм чувал. Нахлуха спомени в главата ми.
Изненадах се, че първите ми спомени са свързани с детската градина, един приятел ядеше ябълките с семките. Толкова му се възхищавах тогава.
Нека да видим по-късно, първи клас, първия час (имаше толкова много родители), първото домашно, първата учителка, първата шестица, първата двойка. Бях отличен ученик, но математиката не ми вървеше, бях приятел с всички в класа и бягах от интриги. Може би колежът! Как минаха две години и половина така и не разбрах. Помня само, че някои лектори знаеха за какво става въпрос и ни подготвяха не само за предмета, но и за живота след колежа, винаги ще съм им благодарен.
Първата работа (още съм на нея). Мразя я, толкова скука за толкова малко пари не си заслужава. Шефът ми ме мрази и всеки път ме заплашва с уволнение, ама на мен не ми дреме.
Приятелите. Може би най-хубавото нещо, което ми се беше случвало е, че съм случил на много и истински приятели, а не от онези, които са само дружки, които са с теб, само за да се забавлявате.
Имах всичко, а се чувствах празен.
О, боже, а какво стана с мечтите? Помня, че ги бях записал някъде. Върнах се в реалността, взех една кърпа и избърсах лицето си. Излезнах от банята и отидох до спалнята. До леглото имаше шкаф, отворих най-долното чекмедже. Имаше куп папки, документи и тетрадки. Поразрових се и това, което търсех беше най отдолу. Тетрадката беше прашна, а на корицата беше Майкъл Джордан (с изплезен език, забивайки топката в коша). На корицата бях написал небрежно "Моите мечти". Отворих тетрадката и видях написаното. Имаше мечти, планове, цели, идеи, бъдеще. Бяха разграфени по години, месеци и дори дати. Помислих си, че ако бях действал по "график", в момента щях да бъда на друго, по-добро място. Ето го чувството за провал.
Може ли да кажа просто майната им на мечтите? Може ли бъдещето ми да стои прашно в някое шкафче. Може ли бъдещето да е най-отдолу в списък с безсмислени хартийки. Може ли толкова години да не погледна бъдещето си?
Годините бяха изгубени, а мечтите разбити,  петдесет листа мечти бяха безмилостно изгубени. Ядосах се и скъсах тетрадката на малки парчета. 

След малко се успокоих, взех една празна тетрадка.
На корицата написах "Моето бъдеще"...