Той слезе на гарата понеже пръстта наоколо беше червена като залез, и това му хареса.
Беше задушно, но нямаше да вали, защото облаци нямаше никакви.
Сега, при случващият се истинският залез всичко беше червено – той, влакът, кондуктора, провесил глава през прозореца, и разтеглил уморена усмивка, стрелочника с палката под мишница, защо ли ги носят винаги там, мина му през ума, и жената.
Тя стоеше в тъмносинята си рокля на цветя, която сега също беше червена като всичко останало, и гледаше право в него. Почувства се като в уестърн.
-Пак ли, каза тя като все така продължаваше да гледа втренчено към него, сякаш искаше да го прободе като с бургия.
-Моля, каза той и се усмихна сконфузено на лудата.
Защо ли всички луди все на мен ми се лепят, той погледна нагоре и отправи въпроса си в същата посока. Слънцето светеше право в очите му, и той сложи ръка над очите си.
Свирката изсвири, влакът бавно набра скорост, и на празният обрасъл със суха трева перон, останаха само той и тя.
-Пак ли забрави ...