„Този белият, с диаманта, вляво... или онзи със златните резки ей там. По-голям е. Хм...”
Трябваше да мисли бързо. Нямаше време. Хосе усети как пот избива по дланта му.
- Мисли за друго, хайдеее. – опитваше се сам да се успокои. Имаше ли смисъл в това, което прави? Не рискуваше ли твърде много, може би... целия си живот?
Следващите две минути преминаха като насън. Той се пресегна към вътрешната част на коженото си яке, извади портфейла и няколко банкноти с доста нули по тях смениха собственика си срещу малка розова кутийка във формата на сърце. Пръстенът вътре беше смелото му решение. Ще ù предложи, а тя дано да каже ”да”. Всъщност той някак си я познаваше, разгадаваше все по-лесно усмивката ù, шепота на онази трапчинка ей там, сгушила се някак срамежливо до бузата ù. Успяваше да си говори с очите ù, дори без думи. Точно затова имаше смелостта да направи тази крачка и да промени живота си. А може би и нейния. А може би и този на баща ù... тук Хосе се спря. Погледна към ръката си, здрав ...