Александър: Отдавна вече не знам юрист ли съм, какво съм. След оная случка с голямата пачка с долари, нещо се преобърна в живота ми. Трудно ми беше да си го призная, но като че ли започна да ми харесва да броя пари, да измъквам бандити от хватката на закона, да печеля делата им. А те знаеха как да ми се отблагодаряват, вярвай ми. Не след дълго със спечелените пари закупих този парцел в подножието на Витоша и наех един от най-добрите архитекти в София. Исках да имам красива къща с модерна архитектура и да е тук, близо до Княжево, където израснахме с теб. Таня доста се притесни, когато разбра по колко печеля на месец. Въпреки че спестих голяма част от истината, разликата с държавната ми заплата на прокурор пак беше зашеметяваща. И тя започна да ми подмята: „Внимавай в играта, Сандо! Не искам адвокат на дявола в къщи! Харесваше филма с Ал Пачино.

Мартин (С усмивка.): И Киану Рийвс в ролята на адвоката Александър Аврамов.

Александър: Не ми е до закачки, Марти. Всъщност още от момента, в който спечелих делото на Иво Илиев знаех, че вече съм адвокат на дявола. Не исках да си го призная. Залъгвах се, че винаги мога да намеря начин да се откажа. Залъгвах се, че онова общоизвестно, шибано правило, че без една сделка с дявола може, но с една – никога, е неприложимо спрямо мен.

Мартин: Казват, че така било и с изневерите. Без една можело, но само с една – никога. Може би, защото и изневярата е сделка с дявола. Знам ли?

Не съм бил женен...

Александър: От онзи плик с парите започна падението ми, Марти. В кантората се заредиха и други момчета от същата групировка. Някои за превантивни, правни съвети, други с обвинителни актове и образувани дела. Малко по-малко се превръщах в адвокат на престъпната групировка. Чувствах се виновен пред Таня, защото започнах да я лъжа за много неща. Нямаше как. Налагаше се. От друга страна знаех, че благодарение на парите от делата на бандитите можех да си построя красивата къща в подножието на Витоша. Да заведа семейството си на супер интересни места навсякъде по света и го правех, само че и там не разполагах с времето си, защото те ме търсеха денонощно. След време босът на групировка започна да ме кани и в луксозния си офис, както и на разпивки с негови бизнес партньори в тузарски ресторанти и нощни клубове. И така в един хубав ден се стигна до наркотика.

Мартин: Ти... и наркотик? Те ли ти го предлагаха? 

Александър: Не. Сам си го намирах. Не ме питай как! Става въпрос за ЛСД. Формално е наркотик, но към него не се създава зависимост, както е при употребата на кокаин, например. И това ми се видя много привлекателно, защото в определен момент от кариерата ми на преуспяващ адвокат имах непреодолима необходимост да мога да напускам по някакъв начин действителността, в която живеех. Да забравя, затова че бях адвокат на престъпна групировка. Трябваше ми средство за оцеляване, за да не се побъркам. Нуждаех се от това разширение на съзнанието, пътуване извън времето и пространството, което веществото дава. Един от най-забележителните аспекти на психеделичното преживяване е феноменът, известен като разтваряне на егото, при който употребяващия веществото се чувства по някакъв начин, отделен от себе си. И така вместо да потърся помощ от теб, от друг психотерапевт или поне да поговоря с жена си, аз намерих утеха в ЛСД-то.

Мартин: Имал си нужда от „пътуване“, както употребяващите веществото наричат психеделичното преживяване.

Александър: Пътувах. Обикновено в петък - вечер, в кантората. Беше прекрасно преживяване!

Мартин: Всъщност откривателят на веществото д-р Алберт Хофман бил убеден, че то освен в психиатрията за лечение на депресия, посттравматичен синдром, както и за преодоляване на страха от смъртта, може да се използва и за по-дълбоко осъзнаване на мястото на човешкия вид в природата. В същото време Хофман бил обезпокоен от идеята ЛСД да се използва за развлечение и призовавал за разумното му приложение. За съжаление, призивът му останал нечут и фармацевтичната компания, за която работел докторът, преустановила производството на наркотичното лекарство две десетилетия след откриването му.

Александър: Запознат си!

Мартин: Познавам историята на лечение на тежки психиатрични синдроми. В нощта на катастрофата друсан ли беше?

Александър: Всички тестове, които ми направиха след катастрофата показаха липса на алкохол и наркотици в кръвта ми.

Мартин: Значи си бил чист! Какъв е проблемът тогава?

Александър: Тестовете показаха, че съм бил чист. Няма алкохол, няма наркотик. Чист и невинен като бебе, на което току-що са му сменили насраните памперси! Само аз си знаех, че съм насран така, че никой не можеше да ми помогне.

Мартин: В смисъл?

Александър: Бях взел ЛСД седмица преди катастрофата.

Мартин: Това, какво общо има?

Александър: Има. Ти не искаш да мислиш в тази насока. Възможно е колата, която съм видял да влиза в насрещното и заради която стана катастрофата изобщо да не е съществувала реално.

Мартин: Да е била плод на халюцинация? Но тестовете са показали, че ти си бил чист към нощта на катастрофата?

Александър: И въпреки това халюцинацията е била възможна. И ако е било така, то това обяснява защо Бени не е видяла никаква кола. При резкия завой, който направих помня, че тя изпищя от ужас и дори и да е спала по време на цялото пътуване, тогава от силното раздрусване при принудителното отклонение на колата от пътя се събуди, но не била видяла нищо в насрещното платно. Поне така е казала. Следователно напълно възможно е колата да съм я видял само аз, защото е била халюцинация. ЛСД е халюциноген, както е известно. Чувал ли си за флашбек?

Мартин: Не се сещам в момента.

Александър: Според някои учени съвсем нищожна част от приетото вещество остава складирано в мозъка и гръбначно-мозъчната течност. Така се обясняват халюцинациите, които могат да се появят дни и дори месеци след последния прием. Появяват се внезапно като светкавица, при напълно ясно съзнание. Ето това е коварния момент. След катастрофата не съм взимал ЛСД. Не мога и да си помисля дори. А въпросът “Аз ли убих Таня?“ ме съпътства вече осем години. Това исках да ти кажа, Марти. Не е изключено брат ти да е убиец. Просто не е изключено.

Мартин: Потенциален – да, но реален – не вярвам. Това, което чух току-що е предположение, което никой не може да докаже, включително и ти, самият. Може ли някой да поиска възобновяване на наказателното дело?

Александър: Не. Съгласно разпоредбата на чл. 24, алинея първа, точка шеста от НПК, не се образува наказателно производство, а образуваното се прекратява, когато: спрямо същото лице за същото престъпление има влязла в сила присъда, постановление или влязло в сила определение или разпореждане за прекратяване на делото.

Мартин: Значи всичко е приключило завинаги.

Александър: Наказателното производство не може да бъде възбудено повторно и никой не може да докаже моето предположение, Марти, проблемът обаче е в това, че аз не мога да го опровергая. Ако ме бяха осъдили, ако бях отишъл в затвора, щеше да е много страшно за Бени, за родителите на Таня, но за мен... щеше да е, как да кажа... Възмездие. Наказание за пропадналия човек, адвоката на дявола! За пръв път разказвам тая хипотеза за катастрофата и смъртта на жена ми. Олекна ми малко.

Пауза

Мартин: Какво стана с престъпната групировка?

Александър: След катастрофата си взех продължителен отпуск, защото не можех да работя нищо, а когато се върнах на работа разбрах, че босът на групировката е бил убит наскоро от някои от конкурентите му от престъпния свят и групировката започнала да се разпада. Така че, спрях да работя за дявола по обективни причини и спрях да взимам ЛСД – по субективни. Но последиците от онова време, когато работех за него останаха непоправими за цял живот. Бени расте без майка, а мисълта, че може аз да съм я убил не избледнява с времето. Ако можеш да ми дадеш хапче за забрава! Или да ме подложиш на хипноза, да премоделираш съзнанието ми, така че да ме пратиш някъде... на майната си, ако щеш дори и при ония... Всезаклятите ефлогии. Само да се избавя от тая натраплива мисъл!

Мартин: Всичко това, Сандо можеше да се случи и без да си взимал ЛСД. Халюцинации могат да се явят без всякаква видима причина и при хора, които не са били адвокати на дявола, нито пък някога са си помисляли за ЛСД. Случва се при някои състояния на силна преумора, липса на сън и психично натоварване, причинено от вътрешен, морален конфликт на личността, когато по някакъв начин, конкретната личност се е отклонила от своята морална траектория. Освен това в твоя случай колата може да е била и напълно реална. Откъде вадиш аргумент, че не е била?

Александър: Казах ти, Бени не я е видяла.

Мартин: Бени не я е видяла. Бени, защо изобщо са я разпитвали? Петгодишно дете! Ако беше пълнолетна най-вероятно щеше да откаже да дава каквито и да било показания, защото ти е дъщеря. Поне във Франция е така. Явявал съм се като вещо лице по наказателни процеси.

 Александър: Налагало се е да бъде разпитана при спазване на правилата за разпит на малолетен свидетел, понеже не е имало други свидетели. Психологът, който е присъствал на разпита на Бени й е обяснил всичко по негов си начин, а какво е разбрало детето, никой не може да знае.

Мартин: Бени се е събудила от рязкото завиване, което си направил, уплашена, че се случва нещо лошо и това, което най-вероятно е направила е било инстинктивно да се вкопчи в майка си. Нищо друго. Не е имало как да види нито кола, нито слон дори.

Александър: Не съм мислил за това.

Мартин: (Ядосано и с повишен тон като при кавга.): Знаеш ли какво? Ако те бяха осъдили сигурно щеше да си убеден, че си осъден несправедливо, защото е имало кола, която е изскочила срещу теб във фаталната нощ, защото детето ти освен че е останало без майка щеше да остане и без баща. Приеми нещата! Щеше да е много по-страшно, ако към смъртта на Таня беше прибавена и осъдителна присъда спрямо теб и беше влязъл в затвора ефективно. Това, което си мисля като психиатър е: че през цялото време, докато си адвокатствал, прокурорът в теб е продължавал да живее пренебрегнат, обиден, разочарован и потиснат и тъй като години наред си го потискал, защото ти се е налагало да защитаваш, вместо да обвиняваш бандитите, катастрофата го е освободила. Чувството ти за вина към Таня е улеснило цялата тази автоагресия и автосугестия. Апропо, мислил ли си да се върнеш в прокуратурата?

Александър: Не.

Мартин: Е, вярно, държавна работа и много по-малко пари, но ти си казвал, че тази професия е твоето призвание.

Александър: Това е минало.

Мартин: Което ти липсва, Сандо. Да обвиняваш престъпниците и да спомагаш да бъдат наказани е потребност на психиката ти, която е заложена в личността ти. Това е твоята морална траектория, от която не е следвало да се отклоняваш. И никакви материални придобивки като къщи и замъци не могат да я заличат. Никой не може да избяга задълго от себе си, Сандо. Блудният син винаги се завръща.

Александър: Твърде убедителен си. От теб можеше да излезе добър адвокат. И знаеш ли какво? Все по-смислено започва да ми звучи сентенцията на твоя професор. „Животът е дейност на всезклятите ефлогии.“  Бих искал да познавам професора.

Мартин: Една сутрин, спомням си я, сякаш беше вчера, професор Жан-Пол Бернар не се събуди. Беше злоупотребил със сънотворни медикаменти. Събирал си от полагаемите му се таблети без никой от персонала да го заподозре и една вечер ги изгълтал всичките. Летална доза.

Александър: Вероятно са го призовали неговите всезакляти ефлогии. Дано да е отишъл на по-добро място.

Мартин: Дълго време се чувствах виновен, че не съм го разбрал, че не съм и предположил, че е способен да направи такова нещо. Изглеждаше ми добре в неговите нереални селения на ефлогиите. Но е имало моменти, в които съм се питал, дали наистина е загубил самоличността си, или просто е влязъл в образ, за да избяга от реалността. Беше загубил цялото си семейство в самолетна катастрофа. Понякога, обаче, говореше напълно логични неща. Беше моя грешка, че допуснах симпатията ми към него да надделее по някакъв начин над чисто професионалното ми отношение, което е абсолютно недопустимо. Но не исках да си го призная. И това е била причината да не съм достатъчно бдителен. От друга страна обаче, ако професорът е искал, това, което е направил, защо е трябвало да му преча? Ето, този начин на мислене не е разрешен за доктор, но на мен ми е трудно да потискам симпатиите си, когато се появяват спрямо някой пациент. А трябва. Имаше следствие. Разпитваха персонала на цялото лечебно заведение. После ни оставиха на мира. Но въпросът “Аз ли допуснах случилото се с професор Жан-Пол Бернар?“ не ме оставя мен на мира и до днес. Не съм го споделял с никой. Тази вечер обаче се възползвах от играта, на която ти предложи да играем. Всъщност, психотерапията не е възможна, ако само пациентът споделя, а психотерапевтът мълчи. Трябва да има някаква реципрочност. И както вече надявам се разбираш, напълно възможно е брат ти също да е убиец, ако е допуснал негов пациент да се самоубие. Още повече че тогава завеждах отделението, в което беше професорът.

 Александър: „Психиатърът и прокурорът“! Харесва ли ти за заглавие на сценарий? Сценарий на филм за двама братя – неразкрити от правосъдието убийци. И то правосъдието на две различни държави...

Мартин: Само дето не отговаря на истината.

Александър (Удряйки по масата с юмрук.): Коя истина? Въпреки цялата ти красива пледоария, която изслушах с възхищение, напълно възможно е да съм имал халюцинация в нощта на катастрофата. Що се отнася до твоя професор... и денонощно да си го дебнел, пак можеше да те изфинтира. Няма предотвратено самоубийство. Има предотвратени опити, защото тези, които правят опити, не искат да се самоубиват. Знам го от практиката си на прокурор. Разказа ми тая история, за да си съпричастен по някакъв начин към моята, лична драма. Така че, коя по-точно истина визираш, Марти?

Мартин: Ами-и... Ти не си прокурор. Заглавието трябва да бъде „Психиатърът и адвокатът“, но не стои добре.

Двамата се разсмиват спонтанно.

Мартин: Върни се в Прокуратурата, Сандо!

Александър: А ти се ожени за по-млада от теб французойка, която да ти роди дете!

Мартин: Ако приемем, че такова нещо може да се случи, това дете ще има за родина една по-различна държава от нашата.

Александър: И ще обича за родина една по-нормална държава, за разлика от нас.

Мартин: Но да не забравяме, какво казваше за живота професор Жан-Пол Бернар, светла му памет, който имаше за родина точно тази държава.

Александър: Че животът е...

Мартин: Не, Сандо! Няма да се женя за французойка. Ще осиновя дете от България, за да има с кого да си говоря на български в Париж, където ще го заведа.

Александър: Така пациентите ти ще останат на втори план, което ще те направи по-нормален психиатър.

Мартин: И по-нормален човек, може би. Изглежда обнадеждващо!

Александър (Потривайки длани.): А аз вече си представям как ще напиша първия си обвинителен акт след голямото завръщане в Прокуратурата. Сърбят ме ръцете.

Мартин: Няма да ти е трудно, та ти вече си живял с бандитите. Добил си безценен житейски опит, освен че владееш наказателното право, както някога и още по-добре.

Старинният часовник над камината отбелязва с гонг кръгъл час. Двамата поглеждат към него. Двете му стрелки са се слели в една на дванадесетия час.

Александър: Честитото Рождество, Марти!

Мартин: Честито Рождество, Сандо!

Двамата се прегръщат.

Мартин: Каква Бъдни вечер!

Александър: Да излезем навън и да си пожелаем нещо под звездите.

Мартин: И после да се повъргаляме в дълбокия сняг на Княжевската гора.

Двамата тръгват към кулисите в дясно на сцената.

Затъмнение