Един много стар мой разказ, който ми хрумна да публикувам. Връща ме някъде много отдавна, връща ме ей-таааам... :(

ПСИХОАКТИВНИ ВЕЩЕСТВА

Лили и Мими правят купон в общежитието. Те са студентки първокурснички.

Извикали са на купона Петранчо, Драганчо, Маринчо, Ники, Петранка, Драганка и Маринка. Те са техни колеги от същото общежитие.

Всички са седнали на масата. От уредбичката звучи чалгичка. Петранчо, Драганчо и Маринчо се наливат с водка, хрупкат фъстъчки и си приказват за футбол. Пушат и псуват много.

Петранка, Драганка, Маринка и Лили също се наливат с водка и хрупкат фастъчки. Пушат и си приказват за това как се правят най-яките свирки. Мими Танцува кючек на масата. Всички са много пияни и радостни.

Само Ники не е пиян. Не пие алкохол. Не пуши цигари и не обича чалга. Само хрупа фъстъчки. Той не е щастлив на купона. Вече започва да съжалява, че си е оставил прекрасната книга, за да дойде.

- Лили, я бегай за още водка, тия две шишета вече ги изпихме - казва Мими.

- Добре - отвръща Лили. - Отивам.

Ники поглежда към масата и забелязва, че фъстъчките са на свършване.

- Купи и още фъстъчки - моли той Лили. Ники много обича фастъчки.

Всички на масата го изпоглеждат странно.

- К`ви фъстъчки бе - казва му грубо Петърчо, - к`во - да дава пари за фъстъчки. По-добре да купи още една бира.

- Не съм ли прав? - Пита Петърчо всички.

- Прав си! - Отвръщат му те наведнъж. Поглеждат към Лили. Възкликват вкупом:

- Искаме само водка, джин и бира!

Лили излиза и слиза за водка. Докато крачи, си повтаря тихо: "Водка, джин, бира, водка, джин, бира, водка, джин, бира..." На миналия купон я бяха пратили за руска салата, тя си бе повтаряла: "Руска салата, руска салата, руска салата..." Когато продавачът я попитал: "А за вас, какво?" - тя му отвърнала: "Ами... к`во беше..." И продавачът се обърнал, взел от рафта едно "ами... кво беше..." и й го дал. Тя се качила горе и другите като видели какво е купила я нахокали здравата. Казали й: "Абе, ние нали те пратихме за руска салата?! Ти що си взела това "ами... кво беше..."! И при това, "ами... кво беше..."- то, дето ти си го взела е развалено! Да, мирише на развалено... Я подуши!"

Та затова сега, докато слиза надолу по стълбите, си повтаря: "Водка, джин, бира, водка, джин, бира, водка, джин, бира..." - за да забрави отново и пак да я нахокат!

Докато я чакат, всички освен Николай стават от масата и почват да играят кючек в стаята. Николай ги гледа учудено, вече се е убедил, че идеята да дойде на купона е била тъпа. А така хубаво си бе стоял в стаята си и си бе чел Ницше! Жалко... Наистина жалко...

- Абе хора, вие само чалга ли слушате... Имам една идея - какво ще кажете да се кача до моята стая и да донеса един диск на "Милен Фармер"? Или на "Колдплей"? Или на "Дед Кен Денс"? А? Или на... "Рейдиохед"? А? Или на "Меш"?

Всички го поглеждат странно, в този момент музиката, дето са я пуснали, спира и те се приближават по-близо до него. Казват му вкупом на висок глас:

- Ние сме чалгари, слушаме само чалга! Яко тудорица!

След това повтарят същото, но този път припявайки го с някаква смешна селска мелодийка. Подобна на онази, дето когато дават предаването "Какво се случва" по "програма Христо Ботев", зазвучава за няколко секунди, след като интересен мъжки глас възкликне: "А културата! Няма я културата!"

- Нииееее сме чалгаариии!... там-тарарам... там-тарарам... Слуушаааамееее саамооо чалгааа!... Там-тарарам, там-тарарам... Яаакооо тудорицааа!... Там-тарарам, там-тарарам... тара-рара-рам, рам-тарарам...

След което повтарят това за трети път, но този път освен, че го изричат със смешната просташка мелодийка, докато го правят потропват с убувки по балатума , сякаш играят степ; като Бьорк в оня готин филм "танцьорка в мрака":

- Нииееее сме чалгаариии!... там-тарарам (троп-троп)... там-тарарам (троп-троп)... Слуушаааамееее саамооо чалгааа!... Там-тара-рам, там-тара-рам (троп-троп)... Яаакооо тудорицааа!... Там-тарарам, там-тарарам (троп-троп)... тара-рара-рам, рам-тарарам (троп).

- Добре де, разбрах ви - поразен изрича Николай.

Вратата се отваря. Влиза Лили. Пияна до козирката и ухилена до уши.

- Лилиии...! - Възкликват всички с оттенък на приятелски изразено огорчение в гласовете. - Ти пак си купила "ами... кво беше..."! Лоша Лили, тъпа Лили!

Лили отново започва да чувства вина за постъпката си, това чувство за вина някак си се трансформира в локвичка урина попиваща бавно в килима. Всички вкупом (без Никола - той освен разумен, предпазлив и интелегентен, е и състрадателен) хващат Лили за врата и почват да й топят муцуната в урината.

- Лоша Лили, лоша Лили! Какво си направила, а?!

И този път за да са сигурни, че ще пият водка, пращат до магазинчето Петранчо. И той тръгва.

* * *

След половин час двете големи бутилки водка, дето Петранчо ги купи, са изпити. Всички са тотално, уникално, фатално пияни. Всички, без Николай. А той е още по-тъжен отпреди - фъстъчките напълно са свършили.

Освен, че са пияни, нашите хубавци са се отдали на първичните си чувства и са почнали да се натискат (алкохолът блокира най-напред тези центрове от мозъка, които са се развили най-късно; центровете за свян, срам и задръжки). Петранчо се натиска с Петранка, Драганчо се натиска с Драганка, Маринчо се натиска с Маринка.

Лили и Мими не се натискат с момчета. По три причини:

1. Не съществуват имена като "Лилчо" и "Мимчо".
2.  Дори и да съществуват момчета с тези имена, те не са поканени на купона.
3. Лили и Мими са лесбийки и нямат нужда от момчета.
Те двете са се сгушили на кревата на Лили и се целуват страстно.

Единствено Никола не се натиска с никого. Само зяпа Лили и Мими. Ако не го мързеше толкова много, би станал и би се качил в неговата стая, за да се зачете отново в книгата, но не преди да се е затворил за няколко минути в тоалетната. Лили и Мими се целуват много, ама много страстно!

- Ей, скапаняк! - Прозвучава гласът на Петранчо и Никола поглежда натам. Вижда, че Петранчо и Драганчо са се изправили един срещу друг, гледат се кръвнишки, готови да се сбият. - Педал такъв, как може да опипваш Петранка! Кой ти дава право?! А? Случайно да се казваш Петранчо, а? Не се казваш така! Ти си Драганчо, дори не си Петърчо! Аз съм ПЕТРАНЧО, само аз мога да се натискам с ПЕТРАНКА! Ами да, това си е факт!

- Че кой измисли тая тъпотия бе?! На кой може да му хрумне такова нещо?! Сигурно е някой, който по цел ден си губи времето да пише некви шантави разкази, щото времено е изгубил вдъхновение за романа, върху който работи.

- Не знам, не ми пука кой е. Ама е факт! Ами, да!

- Глупости!

- Не са глупости!

- Глупости!

- Глупости!

- Не са глупости!

- Глупости!

- Не!

 В резултат на спора (пряко следствие от алкохола, алкохолът е нещото, което в най-голяма степен кара хората да пристъпват законите, които им се струват тъпи и безсмислени!), Петранчо и Драганчо се сбиват. Но са толкова пияни, че още преди да са успели да си нанесат тежки физически наранявания изгубват съзнание и падат мъртвопияни на пода. Другите ги вдигат (Никола им помага) и ги слагат на леглото. След това продължават с купона, но понеже вече минива единайсет часът, намаляват музиката; дежурната портиерка е гадна, стане ли единайсет часът без три минути (много е точна!), хуква из етажите. Чуе ли, че отнякъде звучи силна музика, вика ченгетата! И те съставят фиктивни актове на всеки, който е толкова тъп, че не може да се измъкне от положението. Имало едно време един студент, на име Йордан Серафимов. Веднъж на подобен купон дошли ченгетата, за да съставят актове. Купона бил в апартамент на петия етаж, а въпросния Йордан Серафимов живеел на втория, точно над едно барче. "Всички да покажат личните си карти!" - провикнали се ченгетата (дошли с две патрулки, паркирани пред общежитието). Всички заровили из джобове и портмонета, за да търсят документите. Йордан Серафимов обаче, тъй-като е вечно отвеян и няма навика да си носи документите със себе си, нямал лична карта. Тя била в стаята му - държал си я на сигурно място, под една много, ама много тежка пишеща машина "DARO- 20". В него бил само пропускът му. "Извинете - обърнал се той към едното ченге - но съм си забравил личната карта в стаята. Тука ми е само пропускът. Може ли с него?" "Не! - отвърнало ченгето. - Къде ти е стаята?" "На четвъртия етаж -" излъгал го Йордан Серафимов. "Марш да я донесеш - заповядало ченгето (по-скоро добродушно, отколкото глупаво ченге. Нека Господ му даде здраве и щастие и късмет в живота). И на въпросния Йордан Серафимов му просветнало. Някои други също казали на милиционера, че картите са им в стаите и той ги пратил да си ги вземат. И те излезли, и предвождани от Йордан Серафимов, се скрили на сигурно място - в стая 201-Б, намираща се на втория етаж, точно над барчето. И в тази стая си и останали за няколко часа, пазещи пълна тишина и кикотейки се тихичко. Видяли през прозореца как ченгетата отвеждат в районното всички, които са останали горе и им станало малко мъчно за тях.

* * *

Минали са двайсет минути откак двамата интоксикирани паднали в несвяст. Купонът все още продължава, макар и с намалена музика (за радост на Никола, който мрази чалга токлова, колкото и Йордан Серафимов). Никола много го мързи да се качи в стаята си, а и там двамата му съквартиранти навярно вече са си дошли и са запалили гадните си цигари, одимили са с тях цялото помещение. Никола е прочел в един сайт, че пасивното пушене е по-вредно от активното и затова не му се ще да си се качва в стаята. Решил е да се качи чак след час, когато съквартирантите му ще са заспали и той ще може да отвори целия прозорец, за да проветри (и двамата са много сбъркани и си мислят, че ще настинат, ако спят на отворен джам), без те да знаят.

А сега иде ред на най-странната част от тази история! Ще я чуете сега, а не след рекламите:

Та изведнъж вратата се отваря и в стаята влиза някакво непознато момиче. Не познава никой в стаята и те ня я познават. Но някакво странно и необяснимо чувство я е накарало да влезе. Без някаква определена причина; понякога нещата се случват просто така или поради някаква много шантава причина, като например тази, че ако не се случат в нечий разказ, причинно-следствените връзки просто няма как да се свържат в някаква адекватна история. В случая това е най-доброто обяснение.

Момичето, естествено, не знае тази работа. То обяснява причината за внезапното си идване по следния начин:

- Някакво енергийно поле, някаква специфична и обсебваща сила ме накара да вляза. Някаква... могъща аура ме заслепи и аз тръгнах към нея.

Всички я поглеждат странно, сякаш е извънземна. А тя не е извънземна, а много красиво и интелигентно момиче от втория етаж на същото общежитие. Само Никола не я гледа странно. Гледа я разбиращо. Възкликва:

- Цветът на тази аура лилав ли беше?

- Да, откъде знаеш? Чувстваш ли я?

- Понякога...

Тя се приближава, сяда до него на леглото. Пита го:

- Как се казваш?

Той й подава ръка:

- Никола, приятно ми е.

- Никола, сериозно!

- Да, защо?

- Аз съм Николина! Какво съвпадение! Не мислиш ли, че има връзка с трансцеденталното равнище на ниво осма чакра?

- По-скоро да девета. Осмата трудно провежда подобни влияния, обикновено се задръства с негативни полета.

Другите ги зяпват за минутка, не са чули по-шантав разговор никога. След това продължават с купона си - това означава да слушат чалга, да се наливат с водка и да спорят и да се карат и да се надвикват...

Николина изважда от джоба си една тънка цигара.

- Искаш ли? - Пита Никола.

- С удоволствие - отвръща той. - Не съм пафкал от два месеца.

Тя поглежда и към другите.

- Някой от вас иска ли?

- Не - отговарят като в мюзикъл лежерно те вкупом. - Ние сме чалгари, повечето от нас се преструват, че не употребяват и никога не са опитвали. Не искаме да си разваляме имиджа. Освен това, на повечето от нас мозъците ни са промити и си мислим, че алкохолът и цигарите са по-безвредни от това, дето го пушиш ти.

- Ваша работа, материалът си го бива. Холандски.

Тя намокря с език цигарата и я пали. С Никола почват да си я въртят.

- Наистина си го бива - усмихва се Никола след малко.

- Ей, вие двамата що не идете да си го пушите това на прозореца - продумват с лек неприязън чалгарите вкупом. - Осмърдявате стаята с прекрасния аромат на добре изсушени листя, събрани в прекрасното лято от ръцете на красиви девойки с бели кърпи на главите!

Никола и Николинка стават и отиват на прозореца. Музиката вече е съвсем намалена и отвън чуват далечното притихнало ръмжене на автомобилите, шепотът на топлия вятър, песента на щурците и още куп такива романтични работи. Небето прилича на LCD-монитор с милиард мъртви пиксели - светящи ярко или примигващи, луната наднича иззад клоните на дървото в сънищата на заспалите по-рано студенти, минават реактивни самолети и метеорити чертаят огнени следи - огромни падащи звезди. Пожелай си нещо!

- Каква музика харесваш? - Пита я Никола.

- Предимно "алтърнатив" и "ню-уейв".

- Сериозно?! И аз.

- Брей...! И това, ако не е странно! Какъв ти е любимият цвят?

- Пластмасово небесносиньо.

- Я стига бе! Това не е истина! И на мен!

Цигарата почти е свършила.

- Цигарката си отива - дава инфо Николинка.

- Имаш ли още?

- Да, две у мене и още пет в мойта стая. Ти от това общежитие ли си?

- Да, стаята ми е на петия етаж. А ти?

- Мойта е на втория - усмихва се тя. - Точно над заведението.

Мими се приближава до тях с пепелника в ръка. Пълен е с гадни пожълтели и вмирисани на кисел тютюн и на рак филтри.
 

- Я се пазете - казва им тя. - Да хвърля тия фасове.

И мята над главите им филтрите, при което една част от пепелта завалява над тях, а ветрецът понася другата някъде на високо.

- Ей, ама ти защо го направи това?! - Възкликва учудено Николинка. - Не ти ли пука за околната среда?

- Не - отвръща Мими и си сяда на масата.

Николинка дръпва за последно и от цигарата остава само ролчето.

- Оф, къде да го хвърля това?... - Изпада в учуда тя.

- Не и през прозореца - казва Никола. Съображенията му са следните:

1. Това не е полезно за околната среда.

2. В днешното време на масова психоза и предрасъдъци, не е препорачително да се изхвърлят подобни неща през прозорците (не е трудно да се предположи от кой прозорец е паднало, с всички произтичащи от това последствия).
- Тогава просто ще си я пъхна в джоба .

И тя пъха фирийката в джоба си. Можете ли да си представите, каква саможертва е това!

- Айде да запалим и другия - предлага момчето (забравих му името).

- Добре - съгласява се момичето (и нейното име забравих).

И палят втората цигарка.

Тя е изгоряла наполовина, когато Никола (прочетох името му по-горе и си го припомних) предлага на Николинка (същото се случи и с нейното име) да си задават въпроси, и така и така са свързани на трансцедентално ниво (прочетете "аурата и безсмъртното тяло").

- Николинке, ти когато медитираш, ползваш ли мантра?

- Да.

- Коя?

- SO - HAM. А ти?

- Не - усмихва се той, но не веднага. - Имам си моя методика.

- Виж ме - казва му тя.

Той я поглежда. Учудва се:

- Погледнах те, и?

- Ами, цялата съм се превърнала във въпросителен знак.

- Шрифт tahoma? Да, определено е "tahoma cyrillic". И за какво си се учудила?

- Ти май направо се отнесе - засмива се тя, но не веднага. - Тъкмо приказваше за това, че си имаш някаква твоя си техника за медитация.

- Тя е малко сложна... Нали знаеш, че най-добре се получава, когато застанеш в поза лотос...

- Това ли ти е любимата поза? - Прекъсва го тя.

- Да - отвръща той и продължава:

- Та занчи, най-добре се получава, когато в поза лотос не се опитваш да не мислиш, да не чувстваш, да не се потапяш в спомени от детството, а просто се опиташ да бъдеш пряк свидетел на процесите, протичащи вътре в теб, в твоето вътрешно пространство. Просто наблюдаваш всичко, сякаш си се раздвоила и си влязла в тялото, в геометричния център на другото ти Аз. В това положение не е необходимо да се опитваш да не мислиш и да не чувстваш, а просто да се опитваш да следиш внимателно и съсредоточено начина, по който другото ти аз диша; как си поема въздух, как той минава през ноздрите, как го изпуска... И не се опитваш да Му казваш: "Не, не дишай толкова често или толкова бавно, нито толкова дълбоко или пък леко"; просто се опитваш да следиш начина, по който го прави в момента от позицията на свидетел на всичко това.

- И? Това всеки си го знае.

- Да, знае си го, но дали може да се справи с това толкова лесно, колкото пише, че става в книгите? На тебе отдава ли ти се?

- В последно време по-често.

- А преди това?

- Рядко.

- Точно така, за това говоря? Та значи методиката ми е такава; ако не можеш да наблюдаваш процесите, протичащи в другото ти Аз, без да задържаш вниманието си само върху това, пробвай да се опитваш да следиш процесите, протичащи в теб, от страна на едно твое трето копие. Ти, в Ти, в Ти. Просто наблюдаваш как второто ти Ти се опитва да наблюдава първото ти Ти, и се забавляваш много. А ако и ти се заплесваш по някакви мисли и чувства, то опитай се да си представиш, че се е появило още едно твое Ти, четвърто, и то наблюдава теб. Ефектът е поразителен, макар че аз понякога в това състояние получавам някакви халюцинации... Ама всепак е много по-лесно от класическия метод.

- Ще пробвам... - казва тя.

От цигарата е останало по-малко от една осма, когато Момичето (в режим на "цял екран съм", и някак ми е неудобно да манипулирам само с курсора, за да се придвижа една страница нагоре и да видя как се казваше момичето) възкликва:

- Ама само какви звезди! Прекрасни са...

- Да... - провлачва момчето, но не веднага.

Тя отпуска глава на рамото му.

- Знаеш ли, като малка обичах да се качвам на блока без никой да знае и да гледам звездите. Исках да протегна ръце към тях и да ги докосна.

- Наистина? И аз също! Представях си, че блокът полита към тях, а аз нали съм на върха му - още малко и ще мога да ги докосна... Обичаш ли поезия?

- Да. От малка чета стихове. Понякога пиша? А ти?

- И аз. Я кажи някое стихче?

Тя поглежда към небето и зашепва:

- "Еуфория от изгрева и еуфория от деня, еуфория от залеза и еуфория от нощта. Еуфория от смеха на госпожица Хуана, болка от страха - глупава забрана..."

Никола ( сетих се името, сетих се името!) се засмива:

- Ха-ха!... Това не е твое, хванах те.

- Да, хвана ме - засмива се и тя, но не веднага. - Откъде знаеш?

- Прочела си го в един готин сайт, в който разни неизвестни творци пращат разкази, стихове, снимки... Стихчето е на "Меланхолик".

- Значи и ти си го чел? И какво ще кажеш?

- Абе, има некои готини нещица тоя тип. Ама не пише любовни неща. Почти нищо любвоно не съм му чел.

- Аз съм попадала на едно-две. Слушай третия куплет от едното: "... искам аз да съм димът, излязъл от красиви устни начервени, на напушена девойка, потънала във самота, загледана в красивите цветя с очи рубинено червени."

- Това не е лошо - провлачва замечтано Никола, но не веднага.

- Какъв ли човек е? - Възкликва той - Бих искал да разбера... Дали пък не е някой, който си живее в негов си собствен свят?

Тя отново се засмива. Казва:

- Няма да повярваш, ако ти кажа нещо.

- Какво? Да не би да го познаваш?

- Не, ама на вратата на гардероба си имам негови стихове, написани от самия него с маркер!

- Айде бе!

- Да, не те лъжа! От вътрешната страна на вратичката на гардеробчето има дузина стихове, написани със зелен перманентен маркер. Най-отгоре, е очертал ръката си с маркера и в нея е написал "Йордан Серафимов, 7 - 04 - МИНАЛАТА ГОДИНА". Не се ли сещаш?!

- Сещам се. Когато е следвал, е живял в същата стая... Аз май прочетох, че този "меланхолик", се казва всъщност Йордан Серафимов; пише го в профила му.

Тя се замисля, но само за миг. Провлачва:

- Аз пък май видях, че името му е "меланхолик", а никът му е "Йордан Серафимов".

- Може - съгласява се той. - Може и да е така, да не съм видял добре.

- Това няма значение - слага край тя на догадките. - Но това няма голямо значение. Обаче, представи си само; в някой тежък момент е решил да остави частица от себе си там. Навярно е бил много нещастен и му се е плакало. Някога, преди колко ли години...? Какво означава това 7 - 04 - МИНАЛАТА ГОДИНА" ? Навярно не е искал да споменава точно коя година е, нещо вътре в него го е тласнало просто да напише "МИНАЛАТА ГОДИНА" . Но преди колко ли?...

- Колко романтично...

- Майка ти шибана, чукай се бе гъз! - Се чува изведнъж, и когато Никола и Николина се обръщат назад, виждат, че Иванчо и Петранчо са се събудили от пиянския си сън и залитащи са започнали да се предизвикват отново.

- Ти се чукай бе, сери си в гъза!

- Бой, искаме бой! - възкликват вкупом всички, (без Никола и Николинка. Те за миг се загледали в грозната сценка, така, сякаш наблюдават някакви малки странни същества, които незнайно защо са изпълзели от приказната гора и са решили да се сбият, правейки някакви техни си странни и безсмислени неща; да размахват ръчички във въздуха и да изричат безсмислени фрази с писукащи странни гласове. Да правят странни грозни, заплашителни физиономии - някакви техни си ритуали, заучени движения на лицевите мускули в училището за нинджи в приказната гора).

- Хайде да се махаме оттук - след няколко секунди предлага Николинка на Никола.

- Къде? - Попитал той.

- В мойта стая, да ти покажа стиховете на Йордан Серафимов. Може да изпушиме и другите пет (!) цигарки...

- Хайде - отвръща Никола. Но преди това ще се качим до мойта стая да вземем диска на Милен Фармер, кефиш ли се?

- Да! Любимата ми изпълнителка.

- Имаш ли фъстъчки?

- Да, имам шам-фъстък.

- Супер!

В стаята се чувало:

"- Хей, педераст, ти си тъп гъз!

- Ти си гъз, бе!

- Сбийте се, сбийте се! "

Никола и Николинка със забързана крачка се придвижили през стаята, преминавайки през Всичко Това, и излезли през вратата. Точно тогава боят започнал. На сутринта в университетския ежедневник , следното заглавие било изтипосано на първа страница с големи букви (шрифт "Times New Roman"):

"СТУДЕНТ, НАРЪГАН С НОЖ ОТ СВОЙ КОЛЕГА, СНОЩИ НА КУПОН В ЧЕТВЪРТО ОБЩЕЖИТИЕ. РАНЕНИЯТ Е С ОПАСНОСТ ЗА ЖИВОТА. ПРЕДПОЛАГА СЕ, ЧЕ СА УПОТРЕБИЛИ ГОЛЯМО КОЛИЧЕСТВО АЛКОХОЛ."

Край.