Умирането на сърцето е нещо, което

не можеш да разделиш с никого.

Африканска поговорка

Верният път е само един –

погрешните са хиляди.

Персийска поговорка

Горчивото сърце разяжда своя господар.

Африканска поговорка

Всеки човек, подобно на луната, има

своя неосветена страна, която не показва на никого.

Марк Твен

1.

Марек

            - Не мърдайте. Не издавайте нито звук. Не дишайте.

            Ала сам не беше сигурен дали може да изпълни което и да е от трите нареждания, които сам бе дал току-що. Дълбоко в себе си едва се удържаше да не побегне. И беше абсолютно убеден, че останалите изпитват същото. Единственото, което ги удържаше да се разбягат, беше суровата истина – ако го направеха, щяха да умрат. Нямаше да имат никакъв шанс.

            Затова се опитаха да изпълнят онова, което им беше казал. Колкото и трудно да беше.

            Съществото, което пристъпваше по осеяната с камъни черна земя, знаеше, че са тук. Ако не друго, със сигурност усещаше присъствието им. Но все още не ги беше открило. Марек се надяваше това да си остане така. „Махни се – помисли си. – Махни се, отиди другаде. Все едно къде – просто се махни оттук!”

            Но създанието продължаваше да обикаля напред-назад. Изпод лапите му хрущяха мънички камъчета. Миришеше на развалено месо – и на сухи листа. Движеше се с невероятна ловкост и грация, извивайки гръб досущ като влечуго... като някакъв огромен гущер от отдавна отминала епоха.

            Само дето изобщо не приличаше на гущер.

            Марек потръпна. Болката в глезена му отново започваше да се изостря – пулсираше като мъничък въглен в него и сякаш всеки момент щеше да се разгори, да се превърне в същинско малко слънце. Момчето прехапа долната си устна. Трябваше да издържи. Не можеше да си позволи да обрече всички на смърт, само заради някаква си болка.

            Съществото отпред се протегна като огромна котка; слънчевите лъчи заиграха по сребристобялата му козина и за няколко мига тя заприлича на течно сребро, което сякаш се разливаше по дългото, гъвкаво и мускулесто тяло. Звярът се прозя – челюстите му се разделиха на четири, като венчелистчетата на кошмарно цвете, а слюнката по жълтеникавите зъби заблестя на слънцето. Сетне хищникът затвори челюсти и тръсна глава. Във въздуха полетяха капчици слюнка. Животното щракна със зъби, сякаш за да намести по-добре челюсти и отново тръсна рязко глава.

            Сетне продължи да ги търси.

            Марек едва се удържа да не изстене. Отчаяно му се искаше да погледне към другите, да се увери, че са добре. Обаче не смееше да помръдне. Бе сигурен, че щом го направи, онова нещо отпред ще го види. И ще нападне.

            Купчината мъртви дървета, зад която се бяха прикрили, не представляваше кой знае какво укритие. Преградата беше ниска, освен това не бе солидна – имаше твърде много пролуки, през които съществото можеше да ги види. Но въпреки това то не ги беше видяло. Засега.

            „Сигурно зрението му е слабо – прошепна някакво тъничко гласче в съзнанието му. – Виж колко малки са му очите.”

            Надничайки иззад плетеницата от преплетени клони, момчето едва се удържа да не кимне само на себе си. Вярно беше. Нещото имаше прекалено малки очи за размера на главата си – дълга и тънка, с нещо напомняща едновременно на змия и хиена. Но въпреки това той беше сигурен, че животното има и други сетива – по-полезни от зрението.

            Болката в глезена ставаше все по-силна и момчето съвсем леко измести стойката си, за да го щади повече.

            „Хайде, гадино, махай се!”

            До него някой пое внезапно дълбоко въздух. Звукът бе свистящ, толкова неочакван, че Марек се стресна. С ъгълчето на окото си видя че Пепо стиска здраво очи, а тъмното му лице е пребледняло.

            От другата страна на преградата съществото внезапно спря и вдигна високо глава.

            Сърцето на момчето слезе в стомаха. „Сега вече загазихме.”

            Но нещото не се втурна по посока на звука. Просто стоеше на едно място, изпънало врат, и се оглеждаше на всички страни с резки тласъци на главата, досущ като птица. Някакви гънки на муцуната му започнаха да потрепват конвулсивно – вероятно мембрани с някаква сетивна функция. Козината му сякаш се движеше; като че внезапно беше оживяла – толкова силен беше ефектът на слънчевите лъчи в този момент.

            „Сега е моментът – прошепна внезапно нечий глас в главата на момчето, съвършено различен от тъничкото гласче от преди малко. Този глас беше студен и мощен, заплашителен и ласкав, както и някак... хищен. – Пусни ме и ще унищожа това създание. Освободи ме и ще го разкъсам на парчета. Ще смажа всичките ти врагове, всеки, осмелил се да застане на пътя ти. Само ме пусни.”

            Марек изтръпна. Сякаш ледени насекоми пропълзяха по гръбначния му стълб.

            Не.

            Не отново.

            Този глас. Знаеше много добре чии е този глас.

            И на какво е способен притежателят му.

            „Не. Няма да те пусна. Никога. Никога!”

            Усещаше в съзнанието си нечие чуждо присъствие – като че някой току-що се беше вмъкнал в мислите му. Усещаше студ. И стаена мощ, които сякаш се изливаха на вълни в мозъка му, опитваха се да открият пролуки в защитата му.

            „О, хайде де! Няма ли да е забавно?”

            Момчето впи зъби в долната си устна с такава сила, че почти я разкъса.

            „НЕ! Няма да е забавно и ти го знаеш. Никога не е забавно!”

            Гласът звучеше развеселено.

            „Нима? Аз пък мисля, че е забавно! Хайде, Марек, направи го! Пусни ме! Знам, че го искаш – и двамата го искаме! Осво...”

            „НЕ! – изкрещя вътрешно. – „Махай се от мен! Млъкни! Млъкни!”

            И остана напълно сащисан, когато гласът внезапно го послуша. Не само млъкна, а и сякаш напълно изчезна от съзнанието му.

            Внезапно го обзе вълна от облекчение – толкова силна, че той едва не се разтрепери. Рядко се случваше Грелет да млъкне толкова лесно. Обикновено трябваха повече усилия, за да го накарат да си тръгне.

            А после облекчението плавно се смени с ужас, когато съществото от другата страна на преградата започна да ръмжи.

(откъс. Евентуално скоро - и остатъка)