Онова лято се очертаваше да бъде доста скучно. Бях на десет години – сигурно ще да е било ваканцията между пети и шести клас. Повечето ми приятели бяха заминали кой на село, кой на море. То и аз щях да ходя на село, но баба се разболя и я докараха на лечение в София. Мислех си, че имам доста кофти късмет - та кой се разболява от апендисит на шейсет и пет години? Все пак един от приятелите ми беше останал в махалата – Коцето. И той поради някаква причина не замина никъде. Живееше през една къща пред нас и двамата сключихме негласен пакт да си прекараме добре времето. Играехме на карти – всъщност можехме само на една игра – Война, но я разнообразявахме, като се играеше само до петия път докато се въртят картите, карахме колела или се щурахме в горичката надолу по пътя и търсихме боички – едни растения, които оцветяват ръцете в различен цвят. Всъщност лятото не започна толкова скучно и сигурно и без Птицата в Клетка, щяхме да си изкараме добре.

А Птицата в Клетка, кактио по-късно я нярекохме се чу една сутрин от къщата срещу нас. Чу се пеенето на птица, но такова пеене никога не бях чувал преди - „Кукукукуууууу“. Беше рано – седем часа сутринта. Зовът на птицата бе силен, протяжен и звучеше много тъжно. Събудих се, чудейки се дали не съм сънувал. „Кукукуууу“, повтори се зовът, после пак.

В къщата отсреща живееше възрастна двойка. Винаги ги бях мислил за бездетни, но преди една седмица синът им се бе прибрал при тях от странстване. Като попитах баща ми, къде е ходил, че го е нямало толкова дълго, той ми каза, че е бил на пътешествие и да го оставя намира, че не му е до деца. Помислих си, че е моряк или нещо такова и сигурно е донесъл от някъде тази странна птица. Този ден си говорихме с Коцето цял ден за Птицата в Клетка. И тоя я бе чул сутринта. Представяхме си я как изглежда – сигурно бе шарена, голяма, с пискюл на главата, но горката бе затворена в клетка. Нейното "Кукукукууу" бе толкова тъжно. Тропическа птица, далече от семейството си. Сигурно ѝ бе мъчно за джунглите  или там откъдето беше. Поне така си мислехме ние. Бяхме деца и такива неща ни омъчняваха. Решихме да я освободим някак си, за да си отлети у дома, но как? Изглежда, че крясъците идваха от задния двор на Величкови – така се наричаха съседите. Там беше клетката. Крояхме планове за освобождение - отвреме навреме Величкови излизаха на разходка и понякога синът им – мъж на четиридесет години излизаше с тях - тогава щяхме да влезем в двора и да я пуснем на свобода. . С Коцето ги издебнахме един път като пак отидоха на разходка. Синът ходеше надут отпред, размахваше пръчка и сечеше бодилите покрай улицата, а майка му и баща му вървяха отзад и си говореха нещо.

Още не се бяха скрили надолу по улицата и Коцето се прехвърли през оградата на двора на Величкови и се загуби към задния двор. След малко се появи.

- Нищо. - каза.

- Нищо? - възкликнах аз.

- Няма птица. Сигурно я затварят вътре в къщата, като излизат.

Прибрахме се в нашия двор искришом, зад оградата гледахме как съседите се прибраха. Малко след това, пак изнесоха птицата на двора, защото тя започна своето самотно – „Кукукукуууу“.

Свикнахме с това „Кукукукуууу“. Всеки ден в седем часа сутринта. На възрастните явно не им пречеше, защото не го споменаваха, но мен ме обземаше тъга всеки път като го чуех.

Веднъж, наобед с Коцето пак си играехме в нашия двор. Птицата отсреща на улицата запя. Коцето каза:

- Оставили са кафезът навън. Сега е наобяд и май Величкови си почиват. Искаш ли да надникнем, да я видим тази птица, най-накрая?

На мен много не ми се щеше – беше рисковано да не ни видят, а заради Величкови веднъж ми бяха дърпали ушите - бях метнал през зимата снежна топка през отворения им прозорец. Все пак съгласих се, ако Коцето надникне, а аз пазя отпред. Ако вратата на къщата се отвореше и някой се появеше, щях да подсвирна, за да му дам знак.

Коцето пак майсторски се прехвърли през оградата и се загуби в задния двор на Величкови.

„Кукукукуууу“ се чу от задния двор – явно птицата бе видяла Коцето. Представях си как я отваря клетката ѝ и я пуска на свобода и какъв ли бой ще ям айко се разбереше, че имах нещо общо с цялата работа. Сигурно птицата беше скъпа. Но пък бе толкова самотна и нещастана сама, затворена в клетка.

В това време милите ми бяха прекъснати от Коцето, който се прехвърли през оградата навън.

- Е? - попитах аз

Коцето мълчеше.

- Освободи ли я?

- Не можеш я освободи, - каза той разсеяно.

- Е как не можеш да я освободи.    

- Ами виж сам.              

Погледнах го учудено и яз влязах в двора, по същия начин, по който и той. Запромъквах се към задния двор. Не бях влизал там. Беше много добре подредено. Около оградата имаше лехи за треви и здравец, бяха посадени кипариси. Лъхаше на свежест и миришеше на цветя. Пейката на която седеше синът на Величкови, се намираше под една стара, крива круша. Клоните ѝ бяха току над главата му. Той вдигна очи и ме видя. Сложи ръце пред устата си и свирна „Кукукукуууу“. „Кукукукууу.“ После ми се усмихна - по особен начин. Като дете.

- Извинете....аз такова, мама ме прати да взема малко захар – излъгах, каквото ми дойде наум, макър, че мама никога, не би ме пратила да взимам захар назаем от Величкови.

Мъжът ме погледна, и сякаш гледаше през мен: „Кукукукуууу“ – изсвири отново. После се ухили и каза нещо на себе си. Псоле се засмя. Тръгнах си.

Отвън Коцето ме чакаше.

- Бил е на пътешествие, донесъл си е птица, - казах аз внимателно на очаквателния му поглед. Той ме погледна внимателно и каза - Аз пък мисля, че той все още е на това пътешествие.

Този ден не играхме много. Седяхме у нас в двора и си разказвахме историй. Отвреме навреме се чуваше онова „Кукукукуууу“. Птицата в Клетка пееше оттатък.