ПТИЦИ

        Някъде по света слънцето се бе запалило от внезапна любовна тръпка и с горещината си възпламени една горда река. Тя се пълнеше от многобройни потоци, които вливаха в нея животворите си води. Пълнеха я с любов и тя се чувстваше пълноводна и голяма. Тази река се разливаше нашироко и течеше тежко, но бързо, с желание да се слее с огромното море. Тя си мислише, че то е жадно за сладост и нямаше търпение да утоли жаждата му. Тази река нямаше умора, изпиваше небето до последна капка дъжд. Искаше да прелива от вода, от много, много вода, да е мощна и постоянна. Така тя се превръщаше в безкрайно водно огледало, в което слънцето щом погледнеше, се давеше в собствената си красота. Реката изпиваше  слънчевите лъчи и се багреше в златни и алени багри. Всичко се боядисваше с вълшебни цветове  и заприлчваше на приказка. 

       На фона на огнения залез един самотен пясъчен остров по средата на реката се радваше на компанията на различни птици. Те летяха на воля и спираха своя полет върху влажния пясък. Тези птици бяха пленителни. Реката леко се бе разтворила, за да им подсигури място. Присъствието им радваше не само реката, дори  небето се изпълваше с трепет от допира на божествените им криле. Въздухът се насищаше с любовни крясъци и сияеше от вълнение. Самото слънце галеше птиците с бързи милувки, разпръснати с парещите лъчи. Всичко изглеждаше съвършено. Такава хармония се получаваше  само в този свят, в този момент и на това място. Това е безгрижие, отмора, дълбок унес в света на илюзията от разпиляно щастие. Може да се усети, но за да се получи, трябва да имаш криле. Ако летиш, значи си влюбен. Ако кацнеш на този остров, значи си птица, и ако слънцето те целуне, значи всичко е наред. Ако реката те разхлади и въздухът те озари, тогава си птица, изпила вълшебната глътка дъждовна вода, заразена с любов. Може би е само миг, но този миг е просто прекрасен.

      Една бяла чайка случайно погледна към ятото гарвани, които си правеха компания на острова. Те бяха доста шумни и си комуникираха оживено. Тя се вгледа в тях и забеляза един гарван да се отдалечава с горди стъпки от ятото. Той бавно приближаваше към нея. Тя също леко закрачи по пясъка. Не биваше да се отделя от своите, но нещо я караше да го направи. Усещаше страно гъделичкане под крилете си и затова ги разпъваше леко, сякаш се опитва да полети. Но краката ù се забиваха в пясъка и тялото ù тежеше. Някакво страно любопитство я теглеше към момента на срещата  с черния гарван. Слънцето го правеше да изглежда доста особен и примамлив. Черните му криле имаха някакв огнен отенък. Черната птица се разливаше в червено-жълт мираж и като мистична еуфория се отделяше от речния пейзаж. Приличаше на черен гарван, прелетял над вулкан.

       Двете птици почти се доближиха една до друга. Тишината се изля изведнъж и на островчето възцари спокойствие. Никой не забелязваше стремежа на двете птици да погледнат странното присъствие на магията.

Бялата чайка много грациозно се движеше и показваше нежна женственост. Гарванът крачеше дръзко и се отитваше да я впечатли с галантна мъжественост. И двете птици се радваха на живота и чудното време. Слънцето ги видя и драсна  една златна диря в улейчето на пясъка, като погали насъбралата се вода в него. Бялата чайка спря и изви шия, така че да погледне по-добре черния гарван. Крилете ù леко докоснаха позлатената вода и тя потопи човка в улейчето, за да погълне капка вълшебство. Той смело се приближи и също много внимателно отпи от златната вода, която трептеше нежно в улейчето на пясъка. После вдигна глава и погледа бялата птица. Тя стоеше пред него в шеметнта си чистота , облята от последните лъчи на залязващото слънце. Беше съвършена, бяла и възпламенена. Гарванът я гледаше прехласнат, направо вцепенен, сякаш пред него стоеше ангел. Тя погледна черните му очи и видя залеза. Тази красота беше всичко, което искаше да види. Любопитството я бе довело до мига, в който слънчевите лъчи, отразени в гарвановите очи, я пронизаха с неразбираемо усещане. Тя се почувства запалена от огнена сила и размаха снежните си криле. Почувтва се дори уплашена и просто полетя. Беше толкова объркана, че не знаеше в каква посока да поеме. Размахваше криле и следваше  червената пътека през реката, направо към слънцето. Искаше да лети, но не знаеше нито накъде, нито защо да го прави. Остави се на лекия бриз и така, с финни движения, чертаеше в небето мисли. Тези мисли се рееха безцелно, хаотично в нажежения въздух. Гарванът ги улови и те се вляха в него заедно със слънчевата топлина. Толкова горещо му стана, че размаха тежко крилете си и полетя след нея.  Гарванът последва мириса на любовната магия. Тя беше там, близо до тях, между тях - в улейчето със  златна вода. Той отпи и прогледна на света с нови очи, с нов миоглед. Бялата чайка пърхаше толкова примамливо в небесата, а той уверено я следваше. Никога не се бе чувствал толкова уверен, а тя никога не се бе чувствала толкова лека и щаслива. Грееше от факта, че бе накарала някой черен, различен от нея, да я следва. Магията остана на пясъка, в улейчето - да догаря. И тогава дойде друг миг, в който всички птици наоколо усетиха тръпката и мощно полетяха към слънцето. Небето се насити с безчет птици и всичките те чернееха, заслепени от светлината. Само реката остана да попива отраженията им и да чака слънцето напълно да се слее с нея.