Тъкмо когато си мислим, че вървим напред, правим най-много крачки назад.
Вървим и напредваме, точно когато не се сещаме, че се случва това.
Лесно се самозабравяме, трудно притихваме, бързо се стремим, бавно губим, силно желаем, трудно обичаме...
Задъхваме се.
Замръкваме...
Жадуваме за светлина, но произвеждаме тъмнина.
Крием се в мрака и се маскираме след себе си.
Срещаш се, отдаваш се, стремиш се, градиш...
Подминават те, отхвърлят те, убиват стремежа, рушат те...
И после!?
Не си бил там, където е трябвало... Знаеш го, разбираш го, но оставаш...
за да се самоунищожиш (или поне част от всичко, което имаш)... ...