ПЪКЪЛ IV

- Не се ли познаваме – Йоши се взира все по-настойчиво и дълбоко в помътнелите ириси, за да открие сякаш нещо старо, позабравено, но затова пък толкова свидно. Нещо от детството му и от онова романтично време, когато летеше, когато беше. Бръчките на хромия слепец го пренасяха по един чудодеен начин  на онова място, където беше Той самия.

- Едва ли, млади човече. Освен, ако не си живял  сред нещастниците под Бруклинския мост, където протече по-голямата част от безрадостния ми живот – слепеца определено крие нещо, но сега не бе времето, нито мястото да иска повече от него. Трябва да му се помогне и Йоши със задоволство щеше да го направи, ако не бяха забраните на Баща му. „Не смей да се разкриваш!“ викаше му и го напътстваше както се напътства подрастващ в началото на житейския си път. Според бащата описаното в Канона второ пришествие не трябва да се тълкува буквално. Земните, или по-голямата част от тях не бяха узрели за ония чудодейни промени, които щяха да унищожат стария свят. Вярно, че  той бе изградил стройна система за подбор на душите им след тяхното дребно успение, но също така се бе разочаровал да разбере, че повечето от тях заминаваха директно за казаните на Пъкъла. Малцина души бяха достойни за Градината и се наслаждаваха на по-нататъшното си възвисение и усъвършенстване. Повечето от тях бяха Старозаветни светци, мъченици на новата вяра и несправедливо онеправдани апологети. Пророците бяха малцина. Много от тях си позволяваха да тълкуват своеволно думите Му и се възгордяваха от почестите, с които ги обсипваха тленните. Затова вряха в най-напечените катрани и душите им изкупваха горделивостта приживе.

- Нещастни човече, вярваш ли в Неговата благодетел? Благоговееш ли пред силата и славата Му, въпреки всичките страдания на които е подложено горкото ти тяло?

- А трябва ли да вярвам, виж на какво ме е подложил! Ако той не изпитва вярата ми, тогава защо са всичките ми мъки и страдания? Кажи ми, млади момко! Ако пък е решил да ме провери, до кога ще продължи тая проверка? О, боже, не доказах ли че съм ти верен, не заслужих ли малко покой или поне спасение на душата ми!?

- Слушай сега, какво ще ти кажа. Искам да не ме прекъсваш и като ме изслушаш да ми кажеш само едно.  Аз мога да ти помогна. И ще го направя, но преди това искам да ми обещаеш нещо.

- Трябва да си луд, за да очакваш, че един непрокопсаник, като мен ще спази думите си.

- Но тук никой ли не държи на честта си? Няма ли нещо свято за вас… - за малко да каже, за вас хората, но се овладя в последния момент – за вас, американците!?

- Има едно свято нещо и то се казва пари. Долари, Всеки тук е кесар и иска своята част от кесаревото! Ти да не си паднал от някоя свещена планета? При вас не е ли така? Кажи ми, има ли страна на света, в която парите да не означават нещо?

- Повярвай ми, има. Може да е на друга планета, или в друго време. Не знам къде и кога, но има място, където честта, доблестта, справедливостта и добрината значат много повече от парите ви.

- Парите НИ!? А петте долара, дето пусна стария в кутията чии са? Не можеш да ме измамиш, младежо. Много неща съм видял, и много теглила съм изтеглил за да повярвам в химери. Ако имах пари нямаше да тлея тук немил и недраг, повярвай ми! Но дори милион да ми дадеш, пак не мога да ти обещая, че ще спазя думите си, така, че избирай!

- И какво щеше да направиш с парите, ако ги имаше? Щеше ли да живееш по-честито и свободно? Щеше ли да си щастлив, а старче?

- Щях да ида на Хавайте и да прахосам всичко по курви и блажен живот! Това щях да направя! Пък после ще се кача на Кохала и да се хвърля в огнената му паст. За какво ми е тоя живот!?

- Спри, защото проиграваш спасението си с тези нечестиви думи, нещастнико.

- И за какво ми е, по дяволите, твоето спасение? Нима ще прогледна, или ще ми израсте крак, а?

- А, ако стане така? Ще си вземеш ли думите обратно?

- Не ми губи времето, младежо! Трябва да прося, за да спася онова, което е останало от тялото ми. Иди си с добро Йоши – за миг лицето на окаяника придоби оня вглъбен   вид, който го караше да потреперва на младини, въпреки потеклото си. Той знаеше името му. И го е знаел през цялото време. Но как е възможно, по дяволите? Не си спомняше да му го е казал. Кой е тоя нещастник, който се взира през него, сякаш е готически стъклопис със своите оцъклени, млечно бели ириси? Още от началото бръчките му, пълни с кал подсъзнателно му напомняха нещо, но толкова бледо и забравено, че не можеше да определи какво.  Разбира се по-разумно би било да се довери на инстинкта си, който го караше да избяга бързо от това вонящо място, но той бе решил, да извърши поне едно добро дело. Хей тъй, за удоволствие, ако щете.

Но сега изсеченото, като от гранит лице на просяка , в което не потрепваше и една единствена фибра го удари като с парен чук и го накара да отскочи инстинктивно на безопасно разстояние.

Паднал? И то от доста висок ранк можеше да произведе такъв ефект. Физическата близост с Дявола оказваше пагубно въздействие върху святите, когато рогатия реши да се разкрие и да прояви истинската си същност. Тази защитна мярка бе изработена още там, горе, за да предпазва Възвисените от унищожителната близост на рогатите, но лукавството на последните откри начин да я заобикаля. Разбира се бе наследил от баща си най-съвършения защитен режим и затова толкова се изплаши сега, когато усети тревожния сигнал толкова късно.

Без да откъсва очи от просяка се обърна и побягна колкото го държаха краката.

- Носи му поздрави от Авелогоном, Йоши – чу последните му думи, преди да се скрие зад ъгъла.

следва продължение