ПЪКЪЛ VI

„… да, нечестивецът! Йов. За малко да се проваля с този горделивец. Добре, че се осъзнах и не го довърших. Нямаше да е справедливо. Но и Сатанаил добре ме подреди, да не види мир дано! За малко да ме накара да повярвам в думите му, че не ми бил верен. Той ти се кланя само заради благополучието си, той ще се отрече от тебе, вземи му всичко, избий децата му…  и сам ще видиш, че ще се отрече от тебе…Нечестивец неден!

Но пък и аз съм бил глупав, млад и глупав! Как съм могъл така да се вържа на евтината демагогия на един слуга? И да сляза в Уз, да изморя всичките му волове и ослици,  от жажда да умрат камилите му! Че даже и децата му да избия! Нещастник, десет невинни дечица. Кой от кой по-млад и красив. И какво, не се отказа от мене, не ме прокле. Не, че може, но не се и опита. Още тогава трябваше да разбера, че е праведник…

Но пустото му състезание, и то с кого!? С един пропаднал и прокуден лъженосец. Костите му мир да не видят, а пепелта му вечно да се вее из безкрая! … накарай го да страда и той ще се отвърне от лицето ти, няма да ти е  верен! Наказах ли го, покрих ли със струпеи и циреи цялото му тяло, от петите та до темето му, разяде ли го проказата!? Разяде го, мъките му бяха безкрайни, стоновете му се чуваха чак под трона! Колко безсънни нощи съм се терзал от стенанията му, ама нали да го изпитам, нали трябваше да угодя на оня мерзавец!

И отрече ли се, бедния Йов, прокълна ли дните си? Е, изрече някои богохулства, но не виждам кой грешник би устоял на такава болка. Ако беше само физическа щеше да е лесно. Скача в дълбок вир или увисва на въжето и … толко. Но терзанието му бе по-силно от мъките на тялото. Терзанието на душата е трижди по-голямо и непоносимо. А той, милия, да вземе и да запази разсъдъка си! Уважавам го тоя, смъртник! Не послуша и жена си, оная никаквица дето го увещаваше да не чака и да се отрече от мен за да го поразя със смърт! И какво ѝ отвърна той, какво ѝ каза: Говориш като безумна, жено! Ако приемаме от Бога щастието, то не трябва ли да понасяме с търпение и нещастието! Е, кажете, не са ли достойни за уважение тези думи?

Ще ви кажа, повече от достойни са!

И тук следва най-голямата ми грешка. Но нали за това са грешките, за да отличават праведните дела и постъпки. С кой акъл съм изпратил онези тримцата при нещастния прокаженик? Да жертвам трима от най-доверените си и святи ангели, за да изпитам един смъртен. Пък знам ли, може и право да съм постъпил. Нали тогава все се терзаех, направих ли добре, какво сгреших. Все исках до оправя грешките си и да продължа напред. Знам ли?

Е, тя историята е ясна. Трима ангели, превъплътени в образите на Елифаз, Валдад и Софар, приятелите му, се представиха на Йов. Запушили, кой с каквото намери носовете си, че нали оня вонял на труп и се опитали да го накарат да се покае. Бедния, беше започнал да дере разранената си кожа от постоянните болки. Псуваше ме наяве и на сън, доколкото можеше да склопи очи. Та онез, тримцата хубавци да вземат и да го накарат насила да повярва, че е грешен и, че заслужава мъките си. Не, че не бях постановил всяка мъка да се стоварва на главите на грешниците за да изкупят греховете им.  А имаше какво да се изкупва. И има още много! Ама за това ще помисля друг път. Нещо ме помръзва, уф… Най-настойчив и арогантен да се окаже оня напет рогоносец, Авелогонил. Проклетника! Кой му е разрешил така да издевателства над клетото тяло на нещастника!? Не бях го пратил за това! И какво са очаквали? Да се кае насила? Така не става. Дори да го беше направил нямаше да му простя. Никога!

Та затова онзи Авелогонил загуби небесната приставка на името си и остана завинаги на земята. Да страда и да се кае! Така му се пада. А той, бедния старец, загубил цялото си имàне, къщите си, децата си, здравето си оживя! И не само оживя, ами бе дарен двойно със всичко, което му бе отнето. Простих му, защото веднъж в сърцето си не ме отхвърли, макар устните да ме кълнеха! Аз ли не познавам искреността от лъжата?

И какво постигнах? Победих ли Сатанаил в тая младежка надпревара? Убедих ли го, че не е прав? Едва ли! Не сломих подлата му сила, от къде ли я черпи, нечестивеца!? Добре, че поне до Аеол не можа да се добере, че тогава … Абе Истинната правда си знае работата. Е, пресъхна за всички, ама по-добре стана. Така никой няма да може да се възползва от силите му. Ни праведен, ни грешен! По-добре е!

Я да ида и да посетя тоя нечестивец. Ама и Йешу с кой акъл е тръгнал да го спасява!? Ще му дам аз, едно Спасение. Три дена ще бъде на пост и молитви… „

…

- Е, за какво използва петте долара, бедни човече? – опитва се да не буди и грам съмнение относно личността си – послужиха ли ти поне за един сносен сандвич или ги пропи, а?

- Кой си ти, благодетелю? Кога съм виждал аз такава сума? То не, че мога да видя нещо със слепите си очи!

Не може да отрече, че нечестивеца добре се преструваше. Със оголеното чуканче и слепите си ириси наистина можеше да събуди съжаление в някой наивник, но него не може да заблуди. Вгледа се изпитателно в лицето му, прогледна под саждите, спечената кал и цялата десетилетна мърсотия, взря се в най-скритите му кътчета, но не можа да познае Авелогоном. Толкова ли е добър? Да заблуди Него!? Вярно, че след превъплъщението в земно тяло бе позагубил някои от безграничните си способности и доста от силите, но очакваше, че все ще разпознае един от най-близките си, някога ангели. Който не бе се поколебал да му изневери.

Не, това не бе Авелогоном, нито неговото земно превъплъщение. Или Падналия бе толкова добър за да го заблуди, или някой неуспешно се опитва да се представи за него. Бе по-склонен, всъщност вярваше на второто предположение. И все пак имаше нещо, доста любопитно в тялото, и същността му и той се зарече да го открие.

- Кажи ми нещо и ще получиш още пет долара.

- На твоите услуги съм, благодетелю! – изсъхналото от природните стихии лице се обърна и слепите му ириси се втренчиха изпитателно в него.

- Какво знаеш за Авелогоном, приятелю? Познаваш ли го.

Изведнъж цялата същност на просяка замръзна, сякаш времето бе спряло. Наложи му се да погледне стрелките на часовника си, за да се убеди, че то си течеше в предишния ред.  След една минута, която му се стори цяла вечност слепеца изговори няколко думи, които прозвучаха по най-искрения възможен начин.

- Кой е това, друже, за кого питаш?

- Хайде сега! Знам, че го познаваш, или поне си чувал от някъде това име. Кажи ми нещо и може да заслужиш и десет долара.

- Не знам за какво говориш и не ме интересуват парите ти – обърна си той главата и сякаш искаше да каже, че разговора е приключил.

- Преди седмица при теб е дошъл сина ми и ти е предложил помощта си, спомняш ли си?

- Тук минават много хора.  Добре, че има и благодушни, които искат да помогнат. Не очаквай да си спомня за всички.

- Споменал си името му. Йоши – лявата вежда на слепеца се повдигна по-малко от милиметър при споменаването на името – сега спомни ли си?

- Дойде един младеж, да. Искаше от мене да запазя тайна, но какво от това? Сега ти ли ще си предложиш помощта?

- Тогава си ми изпратил поздрави от Авелогоном. Аз съм баща му. От къде го познаваш, грешнико?

Хромия слепец бавно извръща лицето си към него и след кратка пауза отвръща, сякаш всичко е толкова естествено.

- Ти си Йерихон, сина ти е Йоши, нали? Целия град говори за вас как сте наследили богатството на Вакрил Вердемян. Йерихон и Йоши Соломонс наследяват милионите и активите на починалия арменец.  Чух го от Манфред, дето проси на другия ъгъл. Прочел го във вестника от който имал честта да яде вмирисани кюфтета преди месец. От там ви познавам, старче.

- Това обяснява донякъде нещата. Но нищо не казваш за Авелогоном. Това искам да знам и имаш цели петдесет долара от мен ако ме осветлиш по въпроса. Сума, която никога не си виждал или помирисвал, старче!

- Защо мислиш, че не съм виждал и по-значимо богатство? Нима смяташ, че винаги съм бил сляп и куц? Нима майката така ражда децата си, а? – чертите му започват да се проясняват и да напомнят по един странен начин за някого. Пренасяха го в една страна, в Уз, където си имаше вземане-даване с един местен богаташ, някога … О боже!

- Йов! Нима това си ти, дръвнико!?

- Попитай Авелогонил, той ще ти каже…

следва продължение