В каква гъста мъгла се загуби пътят. А отстрани гледка не остана. Сякаш летяхме в облаците с жена ми. И изведнъж всичко се проясни - зад завоя се откриха едни поляни, едни камънаци, а по наклонените поля се вижда в далечината безстопанствено хергеле, и всичко това в един обръч от изпарения. Навярно стигнахме местност - вдлъбнатина, която оставаше под влагата и чувството бе, сякаш всеки момент, мина ли облаците оттатък, ще съм пред вратите на Рая. Имаше и табела - наближавахме. Спрях колата до една каменна чешма, строена много отдавна и се огледах. Вдишах планинския студен въздух. Нещо в гърдите ми се размърда. Запалих и продължих да карам в плануваната посока. След четвърт час стигнахме и до Копривщица - градът на първата пушка...
Градът, който по думите на Любен Каравелов се намира на място, лишено от плодородна почва, а навсякъде виждаш камък, дърво и глина, но силата му е в това, че липсва онази азиатска бездейственост, леност и склонност към излежаване сред чайове и наргилета, напротив - хората са живи, будни и трудолюбиви, и наистина - хора, подклаждащи оня възрожденски дух, който те кара да се вълнуваш и да гледаш напред и високо, щом го усетиш, скланяйки глава единствено пред наследството на цяла паплач родолюбци, както е казал Захари Стоянов, родени в това малко населено кътче при едва две-три хиляди регистрирани с постоянен адрес копривщенци към настоящия момент. Не знам с какви изразни средства да опиша енергията тук. Вълнувах се, когато преминах металната табела, указваща населено място. Градът те посреща с две главни улици - по едната хващаш отляво на реката към центъра, като минаваш покрай общината, училището и двете църкви, спотаени някъде зад чудноватите покривчета на старовремските къщи. Има и място за пазаруване, където са ситуирани няколко магазина, а на всеки ъгъл гостилници и механи. По другата улица отдясно можеш да се насладиш на другарство между камък и дърво - навсякъде тамошни възрожденски къщички с техните чардаци и външни стълби, строени нагъсто под наклон и сякаш срязани от тесните улички, които се извиват незнайно нагоре като бели къдрици на някоя славянка. Хванеш ли по някоя, току-виж си се озовал и пред паметника на великана Бенковски. А обърнеш ли се, гледката е непонятна! Там са разположени два музея - родната къща на Гаврил Хлътев, където се пази и личната му пушка, и къща-музей, в който можеш да се налюбуваш на атмосферата от първото класно училище. В града се намират и други важни музеи, на които е редно да се отдели внимание. Един от тези е бащината къща на Димчо Дебелянов, в чийто двор, щом влязохме, сякаш се докоснах до личните му пориви. Над гроба му е разположена скулптурата "Майка", която бди над него от 1934 година насам, а вътре в самата къща влезеш ли, озоваваш се в безвремие, наслаждавайки се на вечната поезия на тази безсмъртна душа. Посетихме и "Лютова къща", където е живял знатен търговец, но не мога да не кажа и за родната къща на Тодор Каблешков - онзи непреклонен момък, дето съдбата избра да напише "Кървавото писмо", дало началото на най-страшната епопея през онзи 20-ти април на 1876-та, заради която цял свят даде гласност. В тази връзка, минавайки през Калъчевия мост или "Мостът на Първата пушка" не може да не се спреш и да не погледнеш надолу към Бяла река, в която навярно се е разредила кръвта на заптието Кара Хюсеин. На пръв поглед - обикновена сводеста постройка от онова време, а всъщност паметник, чиито грубо дялани камъни обрисуват непокорната душа на българина. А в каква историческа люлка се лашнахме у Каравелови! Удивих се от старата печатна машина и засаденото лично от автора на "Маминото детенце" дърво на повече от сто и петдесет години. Чудно! Какви ръце са градили това място, какви майки са раждали борбени синове! Макар и тихо, лишено от познатата градска жлъч и сивота, това приказно кътче вдъхва спокойствие и живина едновременно. Престоят ни там се указа удоволствие и емоция. В началото сякаш попадаш в културен шок - заобиколен си от паметници и възрожденска архитектура, тишина и лек вятър. В местното заведение-сладкарница масите са подредени нагъсто, а хората говорят едва доловимо. Усеща се уют и уважение. И все пак се забелязва и нещо не дотам тематично. На площада сред продавачите на магнити, сладка, мед и билки, можеш да зърнеш и отпечатъка на днешната поквара. Купуват се разни лотарийни билети, търкат се с някаква грешна амбициозност и просто ти става леко тъжно... Навремето са търкали пушките, а след това рани... И не казвам, че им е било добре, напротив! Но огънят е горял с цел като тази, която движи парния локомотив напред. Сега локомотивът е спрял, а топлината иде от прегрелите телефони и от триенето, което се получава в резултат на бързите движения с монета върху хартия. Само че това не е достатъчно да ни движи напред...
Чудно място е Копривщица. Поклон!
© Миро Милев All rights reserved.