Беше пролетен слънчев ден, а аз, още незнаеща за сложните чувства в живота си, мислех, че съм щастлива... Но, по дяволите, какво щастие бе това!... то не можеше да се сравни с щастието, което изпитах, когато те зърнах за първи път... в същия този ден... Но това не беше щастие, това беше нещо извън пределите на моите мисли, чувства и разбирания. Не знаех какво става, какво се случва с мен... това беше нещо толкова прекрасно и чисто... ти вървеше към мен, но не ме забелязваше... Не исках този миг да свършва, този толкова прекрасен миг, но и същевременно толкова непознат...
Приятелките ми бърбореха нещо около мен, но ти крачеше към мен и аз виждах само теб... даже чувах дъхът ти...
Но мигът свърши... ти ме подмина, с твоята така пленяваща ме походка и щастието за миг отлетя някъде из галактиката на чувствата, забравило ме...
Предишното щастие, което мислех за такова, също го нямаше... обзе ме само желанието да ме погледнеш със скъпоценно-зелените си очи, да ме докоснеш, да ме целунеш... и най-вече да те имам... нещо ми липсваше... ти ми липсваше... нищо, че никога не бях те притежавала, но те исках... само за мен...
Изведнъж осъзнах... боже... това ли е проклетото влюбване... най-сетне и аз да разбера какво е... никой не искаше, а може би не можеше и да го обясни...
Ето, че щастието се завърна... Божее, аз съм влюбена... започнах да го осъзнавам малко по малко... да... точно така... влюбена съм...
По-късно щастието още повече ми се усмихна, когато ме запознаха с моята изгора...
Оо, Божее, той ме погледна... какви очи... вече виждам само тях в съзнанието си... докосна ме... каква силна ръка... стискаща моята...
В миг ми се стори, че прочитам в очите му същите желания и копнежи... редящи се едни до други с моите... дано съм права... си казах аз...
Започнах да издавам признаци на влюбеност... или поне така казваха хората около мен... започнах да се спъвам, да летя някъде из облаците, на 2-3 пъти да ме блъсне кола... симптомите вече бяха налице... не преставах да впивам поглед в моята любов... и най-нагло да показвам намеренията и чувствата си към него... каква късметлийка съм... той се държеше по същия начин като мен...
В продължение на 3 дни само за него мечтаех... знаех, че ще го имам и не издържах, не можех да чакам... същия ден той разбра за чувствата ми... и ето че се осмели и той да признае своите...
Сънувам ли? Той ме прегръща... целува... жива ли съм? Мъртва ли съм? Някъде по средата - в мечтите... неее, това не са мечти... това е реалността...
От този миг започна един от най-хубавите периоди в живота ми... първата любов...
Сега, когато от доста време вече не съм с него, си правя равносметка не за първи път, че с него бях истински щастлива, дори в моментите, когато плачех от липсата му, но знаейки, че ме обича и е там някъде, мислейки си за мен... в моментите, когато ни завиждаха за любовта, опитвайки се да ни разделят... в моментите, когато със седмици не го виждах и тъжно миришех аромата на парфюма му, гушкайки голямото си розово прасенце, представяйки си, че голямата плюшена играчка е той...
Мисълта, че един човек, а именно този, ме обича, ме правеше най-щастливата на света или може би греша... аз бях щастлива, защото обичах...
Сега, след толкова време продължавам да се чувствам жива и радостна от факта, че го има, че съществува и че ми даде и ме научи на толкова неща, помогна ми да почувствам непознатото... най-чистото чувство... а именно първата любов...