Военният затвор беше построен върху останките на древна римска крепост. През римско време крепостта беше използвана за убежище от римските легиони. Дивите варвари прерязваха гърлото на всеки войник, който се осмеляваше да покаже носа си вън от крепостта. Няколко века по-късно турските пълчища заляха Европа. Един турски главнокомандващ оцени стратегическото положение и древната крепост беше реставрирана. Реставрирана с кръвта на стотици "гяури" - така презрително турците наричаха поробените народи. Камък по камък с кървава пот гяурите зидаха дебелите стени, където по-късно щяха да изгният костите на борците за свобода. Ако всичката кръв можеше да се събере на едно място, би станала кървава река. Вдовици проливаха сълзите си за мъжете си, които нямаше никога да видят, бащи и майки - за своите синове. Крепостта, която през римско време беше безименна, по-късно получи зловещото име "Кървавата вдовица". Обширни подземия се проточваха надлъж и нашир и образуваха цял подземен лабиринт. Виковете на жертвите заглъхваха дълбоко под земята. Никой не знаеше със сигурност какво става в тайнствените подземия на крепостта. Истината беше една - много хора минаваха зад тежката метална врата - не по своя воля, разбира се - но никой не се връщаше назад, с изключение на тъмничарите. Някой разправяше, че единият от клоновете на подземния лабиринт излизал на малка подземна река, където палачите изхвърляли труповете на жертвите си. Дали беше истина или не, новодошлите скоро щяха да разберат!
............................................................................................
 Двамата престъпници бяха облечени в тъмносини затворнически дрехи. Краката им бяха боси. Общата верига, която оковаваше глезените им, се влачеше по пода и дрънчеше. Освен нея, затворниците имаха и втора, по-лека верига, която оковаваше ръцете им.
 "Също като животни! - помисли си младото момче с изпито лице. - Ех, съдба, съдба!"
 Една седмица назад той и приятелят му, Борето, бяха в столицата на свободата - Ню Йорк. След процес, пълен с фарс, лъжа и измама, Емиграционните власти го депортираха обратно в Югославия. Вълни от емигранти от Източна Европа заливаше Америка. Когато Емиграционните власти направиха допитване до тяхната родина, за да проверят миналото им, Югославското правителство отвърна, че те са избягали от армията войници, търсени от Интерпол по молба на Югославия, за убийството на техния командир сержант Лудия Маркс. Това, разбира се, беше нагла лъжа. Дани и Борис нямахa никакъв пръст в убийството на Лудия Маркс, просто беше странно съвпадение на съдбата, защото се случи в същото време, когато избягаха от армията. Лудият сержант имаше много врагове и за военната полиция беше по-лесно да приключи разследването и да прехвърли цялата вина на двамата бежанци. Емиграционните власти си измиха ръцете като Пилат и изпратиха назад двамата дезертьори...
 - Къде ни водите? - запита сержанта слабичкото момче. - Какво е това място?
-Млък, буржоазно псе! - изкрещя началникът на караула и електрошоковата палка се допря до голия врат на нарушителя. 12 000 волта електричество разтърси нещастника и той се свлече в безсъзнание на пода.
- Ставай, говедо! - срита го единият от охраната.
Тежкият му ботуш се заби в ребрата на жертвата. Вторият войник се наведе и се опита да помогне на приятеля си да се изправи.
-Ох, боли ме - изстена Дани, когато приятелят му го докосна до ребрата. - мисля, че гадът ми счупи някое ребро.
-Твойта мама! Пита ли някого дали да му помогнеш?! - попита със зловеща усмивка вторият тъмничар и гумената му палка се изви като змия около гърба на затворника, оставяйки кървава диря. Борис изстена тихо и залитна към стената.
-Ставай, капиталистическа отрепко! Ще бягаш на Запад, а?! Изменник на родината! Мамицата ти ще разкатая!
Силни, подобни на хищни нокти, пръсти стиснаха очните ябълки на момчето. Болката беше обезумяваща и то загуби съзнание.
-Тук ще умреш, твойта мамка! Ставай, отрепко! - юмрукът му се заби в изкривеното от болка лице на затворника. - Още ли искаш?! - размаха под носа му електрошоковата палка.
Очите му бяха студени като камък.
"От такъв палач милост не можеш да очакваш?!" - мина през ума на бившия студент и той се закашля, плюейки кръв. Безформеното тяло се опита да се изправи, полупремазаните пръсти задраскаха по стената, оставяйки кървави следи.
 -Зверовеееее! - изстена жертвата и изплю два зъба на циментовия под. -Зверовеееее! - Ехото пое вика му и го понесе напред по подземния коридор, размножавайки го десетократно: "Зверовееее ... зверовееее ... ровееее ... ееее". Ехото заглъхна, навявайки чувство на обреченост.
Сам. Изоставен и забравен от света. Далеч от милите и любими същества. Забравен. Забравен от всички.
Влезеш ли веднъж, измъкване нямаше! Също като в лабиринта на Минотавъра... ............................................................................................
Тежката метална врата изскърца протяжно, откривайки губещото се в тъмнината подземие. Вонята на разложена плът, човешки изпражнения и урина удари слабото момче в носа и лицето му се сви в гримаса.
 - Не ти харесва, а?! - ухили се сержантът и го ръгна с палката си в ребрата. - Поеми дълбоко дъх и се наслади на аромата. Чудесен парфюм. Кристиан Диор №5. - сержантът пое дълбоко дъх и пъхна палката си обратно в колана. - Ще можеш да и се наслаждаваш безплатно!
Пазачите избутаха затворниците в килията и заключиха вратата.
- Ами оковите? - осмели се да попита бившият ефрейтор. - Няма ли да ни свалите оковите?!
- Какви окови? - попита нагло сержантът, който беше едър като мечка стръвница. - Виждаш ли някакви окови, Иване?
- Не, старши! - ухили се тъмничарят. - Буржоазните отрепки са превъртяли!
 - Ей, момче - сержантът отмести шпионката и погледна през нея.- Умът ти хлопа като разкачена дъска на каруца. Но ти не се безпокой. Ще останеш тук за дълго, дълго...
"За дълго... дългоооо... гоооо..." - повтори ехото.
 Окото на шпионката се закри и смехът на сержанта заглъхна в далечината.
- Садисти! - изстена слабичкото момче и облиза с език кървавите си устни. - Червени боклуци! Един ден ще има възмездие! - то ритна гневно вратата.
Тежката верига се изпъна и издрънча. Момчето за миг забрави, че кракът му е окован.
 - Гадни садисти! - пискливият му глас изпълни подземието.
- Спри да плачеш, бебе! - разнесе се глас от тъмното. - Спри да плачеш или ще дойда и ще ти извия врата като на пиле!
 - Ела! - предизвика го бившият войник. - Кълна се в Христа, че ще разбия черепа на първия, който се опита да ме докосне!
 - Замълчи, пале! - чу се суров глас и дрънкане на верига.
От тъмното изникнаха няколко затворници. Единият от тях беше с две глави по-висок от останалите. Лицето му беше брадясало, а очите му - дори и в полумрака Дани можеше да забележи безумния блясък в тях. Бившият студент започна да съжалява, че е предизвикал затворника. Той заотстъпва бавно назад, докато гърбът му се опря в стената. "Старите кучета" наобиколиха новодошлите.
-Е, кажи ми, смели момко, наистина ли искаш да умреш? - разкърши рамене Първобитният звяр сякаш се готвеше да се бори.
 Пръстите започнаха да пукат, когато си сви ръцете в юмруци.
- Аз нямам нищо да губя! - момчето огледа лицата на затворниците.
 Никъде не срещна приятелски поглед или съжалително кимване с глава. Никой.
 - Все ми е едно дали ще умра от ръката на комунистическия палач или на някой луд затворник!
Последната му дума сякаш удари с бич в гърдите брадатия затворник. Настъпи мъртва тишина. Някакъв плъх се измъкна от дупката си с цвърчене и се затича покрай стената. Първобитният звяр само вдигна крака си и дори без да поглежда надолу, стовари тежкия си крак и размаза гадината.
- Да беше плъх, щях да те размажа като него! - всички затворници бяха вперили очи в Първобитния звяр.
Той беше навел глава като разгневен бик, който се готвеше да атакува. Неочаквано той вдигна ръцете си, съединени в двоен юмрук и блъсна жертвата си в гърдите. Войничето излетя назад, повличайки със себе си другаря.
 Дааан! - издрънча глухо веригата и се изпъна като струна на китара.
-Аааах! - изстена тихо Дани, когато гърбът му посрещна циментовата стена. Главата му клюмна на гърдите и като парцалена кукла той се свлече на пода, повече мъртъв, отколкото жив. Борис с мъка успя да запази равновесието си.
 -Копеле мръсно! - изкрещя той и кракът му се стрелна към слабините на Първобитния звяр.
Лудият затворник изстена и се сви на две. Това му беше достатъчно засега.
 -Дани, чуваш ли ме? Приятелю! - разтърси той яката на изпадналия в безсъзнание войник. - Не умирай!
-Ааааааа! - изкрещя някой диво и тежката метална верига се стовари в гърба на Борис.
 Той почти се свлече при приятеля си, когато една желязна ръка го повдигна от пода, стискайки го за гушата.
 -Пусни ме! - задъхваше се Борис и юмруците му напразно сочеха въздуха, опитвайки се да достигнат Първобитния звяр.
Лудият затворник се ухили и заби свободния си юмрук в десния му бъбрек. От устата на жертвата му изскочи див вик и той изпадна в безсъзнание. Главата му клюмна напред, почти докосвайки гърдите му. Първобитният звяр освободи лявата си ръка и тялото на Борис се свлече до Дани.
-Твоето приятелче беше доста буйно и трябваше да му дам приспивателно! - затворниците се засмяха на плоските му шеги.
 Те самите бяха половин-луди и обожаваха да наблюдават сцени като тази. Когато някой друг отснасяше наказанието и лабута, това означаваше, че временно си в безопасност. Смехът им беше истински. Първобитният звяр вдигна ръка и всички замлъкнаха. Ноздрите им се разшириха от любопитство какво ще последва и като чакали стесниха кръга около войника.
- Твоят приятел си изпи приспивателното! - повтори лудият затворник. - Време е да дадем и на теб!
Първoбитният звяр коленичи и обви веригата около гърлото на бившия студент. Той лежеше неподвижно и почти не напрви опит да се съпротиви.
 - Кажи ми - прошепна той в ухото на войника, - наистина  ли нe  се страхуваш да умреш? Наистина ли?
Момчето зарита немощно с крака, задушавайки се от липсата на въздух. Първобитният звяр се ухили и стисна още по-силно веригата около врата на жертвата, изцеждайки последната капчица живот от измъченото му тяло...

© Kolio Karpela Всички права запазени.