1 min reading
16
– Не мога, не мога… – хриптеше детето. Телцето му се тресеше така, сякаш получава гърчове. На тъничкия прасец на Лизи – ако го видите, ще се запитате как изобщо издържа на някаква тежест – бе образувана къса, кървава черта.
– Животът е гаден! – мислеше си Олая. – И противен! И долен! Как може да има такива хора? – стресирана, помогна на Лизи да се изправи и поеха по пътя към училище.
Небето се сърдеше. Скулите на лицето му бяха просмукани и отблъскващи, от очите му изтичаше гной, който се спукаше към врата му. Дланите му бяха надупчени с нож; животът бе инкрустиран върху тях.
Стартът на деня за тези две деца бе повече от напрегнат. Сълзите, потекли по тези прекалено лични причини, бяха като мъртвороден плод с усмивка.
– Искаш ли да ми разкажеш? – Олая се надяваше, че думите лекуват. Но в този случай те само щяха да навредят. И щяха да бръкнат по-надълбоко в раната, която ухаеше лошо.
Наранената девойка вървеше като привлечена от призрак. Погледът ѝ, изпразнен от съдържание, показваш ...
Want to read more?
Join our community to get full access to all works and features.
Log in
Sign Up