Тоя проклет град с тия огромни, каменни сгради, поставени тук сякаш от същия поставил пирамидите и тия прашни улици, начертани сякаш с едничката цел да те изгубят, да те погълнат, да те направят част от всички губещи се...
Помислих, че мога да се върна в този град, сякаш никога преди не съм стъпвала тук. Подлъгах се от сивите сгради, непознатите хора, обширните улици. Но бях забравила, че този град има свой дух. И го носи по улиците – в жените, които събират боклук от кофите; в закъсняващите автобуси; в припряните минувачи; в унесените хора – всеки в своите мисли; всеки втори - говорещ по телефона с някой близък (който е твърде далечен); в израженията на хората, специално отработени, за да покажат, че си непознат... Все си мислех, че мога отново да стъпя в този град, без да се сблъскам с неговите (или моите?) демони. Вместо това те ме чакаха зад всеки ъгъл, до всяка позната сграда, прегърнали някой спомен, за да ме приканят да се приближа /а всички знаем какво се е случило с пеперудата ...