Беше ранно сунтринта, още по първи петли. Изгряващото слънце го видя и му се усмихна лъчезарно. Пожела му късмет и приятен път. Тогава той обуваше своите вече доста изтъркани обувки. Човек би се запитал, накъде отива пак? А той, както винаги щеше да отвърне, засмяно, навсякъде. Отвори входната врата, а тя изкърца тихо някак за сбогом. Излезна на пътя и тръгна из пустошта, заобградила студения и идентичен, арогантен град. Самия той си признава, че не знае къде отива, но знае какво търси. А какво ли търсеше? Не, не са пари и богатства, стигащи ти за цял живот. Търсеше нещо душевно, мило и свято, медно като бабината целувка, обвита в топлотата на дома.
Запъти се на север. Беше си поставил като цел първо да огледа по-отблиско житницата на България. Какво ли не видя там горе на Дунава? Сякаш живота беше спрял за някакъв период от време. Синият небесклон се преприташе с водите на не отихващата се, стара и дълголетна река. Златните полета освежеваха още повече обстановката, правиха я доста по ...