Когато тръгнах, нямаше как да знам, че билетът ми е с направление – ад (и обратно!). Мислиш ли, че бих тръгнала просто така? При това с ентусиазъм? И с нетърпение?

О, не! Дори в цялата си импулсивност и авантюристичността на своя дух, бих се позамислила.

Ти смяташ, че адът е измислица? Някаква приумица на обществото за сплашване на хората? Може би имаш основание... Защото не ти се е случило досега да се докоснеш до него. Не те съветвам да проверяваш наяве. Никак дори! Затова ти разказвам, да знаеш. Приеми на доверие моите думи. И не си пожелавай да сравняваш тяхната достоверност чрез собствен опит! Боли!

. . .

Когато повярвах, че чудесата са живи, се почувствах принцеса. Съвсем реална! Светът сякаш бе докоснат с вълшебна пръчица и пред мен се разкриха неговите прелести. Всяко обещание се превръщаше в истина. Дотолкова, че потънах в света на измислиците. Искам да кажа, на обещаните истини.

Така тръгнах за рая... Или поне си мислех това. Не можех да повярвам, че на мен се е паднала привилегията да правя репортажи оттам, на живо! Бях щастлива! Наистина!

Стига ми и това, че познах тръпката. За да мога и днес, попарена из всички казани на ада, да кажа: щастието съществува! Но то е в самите нас и ако чакаме да го намерим някъде, скрито, затрупано под дълбоки пластове, това е заблуда. Корените му са посети в душите ни, затова трябва съвсем малко усилие – да им помогнем да се развият, за да покълне от тях стеблото, което ще роди цветовете.

Как искам този разказ да бъде само за него – за рая, в който живеят щастливите хора!

Уви, няма да стане. Билета ми все още е консумиран в едната посока – към ада. Така че, пътешествието продължава. Надявам се, вече по периферията му.

Етюд 1.

Пристигане.

Като за подготовка към сцената – зима е. Сняг се сипе от небето, бяло, бяло е навред.

Направо да ти стане чисто и светло в душата от белота.

Но снегът може да има и друго лице - студ, леден режещ вятър, минаващ безцеремонно през всяка клетка, за която дотогава дори не си подозирал, че живее у теб. Още потръпвам от първото усещане. По-тягостна обстановка надали съм виждала. Или и да се е случвало, съм знаела, че е нещо временно, моментно и зад мен е отворена портата. Но сега... Думите са слаби да опишат чувствата. Още тогава нещо в мен изкрещя от ужас – защото всяко атомче в същността ми настръхна и нададе сиренен вой. Вибрирах от мощността на този ефект. И разбрах – имаше нещо сбъркано в приказката. Или авторът беше ми чел от друга книга, която е откраднал отнякъде, но после са го принудили да си върне обратно. Не знам, но разбрах, че съм в странен капан. Още от първия миг!

Изтупах снега от краката си, но... не трябваше да го внасям навътре и още на прага ми снеха обувките. Не мога да забравя първото съприкосновение със зловещия студ. Още ме побиват тръпки.

Мечтаех за горещ душ, да не кажа за ароматизирана вана след дългото пътуване към...

О, фантазии! Мечти неверни! Какви порочни мисли! Та това да не ти е раят, да говорим за баня с гореща вода! Каква глезотия! Нали все пак си измих ръцете...

Постелята чакаше. По-добре сънят да ме приюти в измамните си длани. Да потъна, да забравя... А на сутринта да се събудя в леглото си и да разтъркам очи, за да пропъдя кошмара.

Но не! Кошмарът беше наяве. Постелята – ледена. Разказвачът на приказки, с лукава усмивка, поднасяше виртуозно своя приказен свят – който се намираше в подземията на ада.

Ако имах силата да връщам мисълта, още на момента бих превъртяла в обратна посока всички команди, а след това бих натиснала онзи десен бутон с име „Изтрий!”... Но нямах такава сила. Ако и да бях принцеса! Доскоро...

Сънят не можеше да се нарече сън. Ти спал ли си в ада? Мислиш ли, че там е място, подходящо за сън? Ще ти отговоря директно – не става. В ада сънят е привилегия – на демоните. Другите не могат да спят. Просто сънят бяга – от ужас. Дори и днес, из периферията му, сънят все още се плаши да дойде при мен и с голямо ухажване от моя страна, се докосва на прибежка до възглавницата ми, а аз му пея романтични песнички...

Етюд 2.

Началото.

Не беше шега. Оказа се истина. В един миг проумях, че има ад и той е навсякъде. А опасността да попаднеш там – реална. Никога не можеш да знаеш кога или къде е неговото място, за да се предпазиш.

Опитвах се да си внуша, че си въобразявам, че съм уплашена от промените и затова приемам нещата по този драматичен начин. Започнах битка със себе си. Но не забравяй, че става дума за ада и такава реакция е съвсем нормална. Та нали там е силата на дявола –  да подлага на съмнение отношението ти към самия теб, да те опълчи срещу душата ти, да те раздвои и да противопостави двете ти части. А той да стои отстрани, да пляска с ръце, да раздава доброжелателни съвети и да ти говори колко е загрижен за теб – при това с пленителен глас.

Ти виждал ли си дявол? Не? Съвсем отговорно ти казвам – изглежда досущ като нас – обикновените хора. Той може да променя лика си, може да има много лица, но ти като начало ще виждаш едното – това, с което ще те плени, ще те омае и ще те накара да повярваш в магнетичните му слова. Ако не го умееше, нямаше да е той. А ти нямаше да си човек, ако бе го усетил. Обикновено постига целта си. Както се случи с мен.

Така попаднах в ръцете му – по много елегантен, пленителен начин, дотолкова хипнотизиращ и красив, че много хора биха желали да са на моето място. В началото! Сега вече не! За нищо за света! Че кой би поискал пътешествие в ада? Пък дори и за да направи оттам репортаж? Не си заслужава!

Но аз бях вече там, здраво впримчена, с осъдена душа. Истина, с тежка и неизвестна присъда. Усетих я като доживотна, не ще пресиля, ако кажа и смъртна. Струвало ли ти се е понякога, че си попаднал в друго измерение, в непозната вселена? Може би там усещането е все пак по-оптимистично, защото би се надявал да срещнеш някаква разумна форма на живот. При мен беше по-страшно. Виждах живот, но встрани от себе си, извън рамките на моето съществуване. Живот, който се оказа недостижим. Аз бях потопена дълбоко, дълбоко, в най-ниския кръг на ада. Почувствах го от самото начало, за да го осмислям ден след ден, досега.

Етюд 3.   

Извадки от деветте кръга.

Девети кръг – пълно потапяне.

Каквото и да кажа, не мога да отразя истинското усещане. Всичко ври и кипи, огън ме изгаря отвън и отвътре. Душата ми  е разчленена на парченца – толкова, че не бих могла да ги преброя дори в безсънните нощи. В ушите ми пищи собствената ми съвест с глас на умиращо ранено животно. Опитвам се да заглуша с длани този сърцераздирателен вой и се питам аз ли съм това или някаква клонирана проекция... На всички въпроси получавам нелогичен замъглен отговор. Спирам да питам, за да не чувам. От всичко боли. Светлината отдавна е погребана. Мракът се просмуква в душата ми. Всеки ориентир е загубен.

Осми кръг – скръб, безнадеждност.

И тук има някакво време. Колкото и да е различно, все пак е измерител, а като такъв – изтича, незнайно къде. Всичко е еднакво – черно, горчиво, парливо.

Студът ме е проял отвсякъде. Болката е наръфала тялото и душата ми. Оглеждам се – никакъв път, само глухо стенание. Искам да си спомня за себе си, искам да си върна загубените надежди. Трудно е, защото някой постоянно ме тика в казана и обезвъздушена, отново се давя.

Колко време е така, нямам спомен. Надежда за изход няма. По-загубена не съм се чувствала. Без минало, настояще и бъдеще. Самата аз съм една огромна топка от неизразима болка.

Седми кръг – ропот и негодувание.

Задушена, обезличена, ограбена, все още се питам – накъде?

Въпросите ме държат жива. Не се умира лесно, особено в ада, Силата му е в това – да те държи жив, за да бъдеш изтезаван. Но понякога в своята безпомощност, човек отключва в себе си неподозирани сили. След всички потапяния, страдания и глухи въпроси, се надига вълната на бунта.

Нещо в мен се отприщва и ме кара да се надигна. Душата ми отваря очи. Иска да види светлина, но тъй като такава няма, тя сама я създава – в представите. И макар излюзорна, тази малка светлина на надеждата, като запален фенер се опитва да прокара път – през тъмнината на ада. Път за мен, обратен път към света.

Шести кръг – съзерцание и леко повдигане.

Да, душата ми иска да види. Това й дава импулс и сили да се повдигне, за да погледне накъде да поеме. Амбицирана срещу своя мъчител, тя се зарежда с измислени намерения, само за да намери опора.

Прави планове, търси пролука. Самият опит за съзерцание вече е нещо. Може би ще открие спасителен път?

Тази надежда ми дава сили – да се отлепя от калното дъно и да опитам да стъпя...

Пети кръг – махане с ръце, първи битки.

Започвам плахо да опипвам с ръце, с мисъл, с идеи.

Пространството учудено се разтваря – пропуска мисълта ми да полети, да потърси спасение.

Една по една, идеите добиват реалност.

Започвам първите битки. Станах боец – за свободата си, за съхраняване на същността си. Почти се бях загубила. Все още боли, все още разказвачът на приказки, който отдавна се е отрекъл от своите изиграни перфектно роли на добрия герой, се опитва да внушава на моята объркана личност чувство на вина и непригодност, което е част от плана му. Но аз се оказвам от непредвидено твърд материал и оръжията му започват да се изхабяват, при което търпението му се изчерпва. Така все по-често остава единствено истинското му лице – дяволското. Защото за мен той е точно това.

Заради несправедливостта на всичко, което ми причини, съм готова да започна битките – една по една. Това ми дава силите да не рухна докрай, а да продължа – за да мога един ден да докажа или поне да разкажа истината, да научат хората нещо повече за същината за ада. За това, че той е токова близо до всеки от нас, че една неточна стъпка може да ни заведе пред вратите му.

Четвърти кръг – опит за вдишване,  малки победи.

Знаеш ли какво е да живееш само от силата на мисълта си? Да се храниш с надежди? Да отпиваш илюзии? Тази храна е по-силна от всичко. Защото друга няма, другата не достига до душата, която умира неусетно, всеки ден по частица...

Но когато душата се повдигне и започне да вдишва живителен въздух, подхранва сама себе си и от дълбините ѝ извират неподозирани сили.

Така и аз, непознаваща себе си, открих сила и устойчивост, за да продължа да превземам един по един оставащите кръгове към изхода... от ада.

Не закъсняха и първите резултати – идеите започнаха да се реализират. Какво тържество за душата! Всяка малка победа бе за нея нещо голямо! Защото тя знаеше цената на всеки успех! Моята малка душа имаше големи празници.

Може да ти се стори пресилено, но когато при подобни условия ти постигнеш поне частица от това, до което аз се добрах, ще разбереш, че всичко е точно така.

Трети кръг – поредното гмурване, огън и жупел.

Но... Не може дяволът да не забележи. И да не реагира. Да, той бе уплашен. Никак не е очаквал подобна реакция. Все пак, толкова труд положи, за да обезличи и обезвери личността ми, да префасонира и най-малкото кълнче у мен за собствено мнение, да ме моделира по свой план...

Така се стигна до наказателните мерки.

От прикрита, агресията му стана явна. Вече нямаше смисъл да пази и гради имиджа си на добрия принц, отдавна се беше издал, не можеше да ме заблуди повече. Отмина времето, когато бе възможно да се крие зад маски.

В ада всичко излезе наяве – много отдавна. От първия миг, от най-долния кръг. Така че, кому е нужна повече тази игра?

Затова отново започна да пали казана и да ме тика с голи ръце към дъното.

Мислех, че въпреки всичките сили, които извадих от себе си и приложих, няма да издържа, ще се предам и ще се откажа от битката.

Втори кръг – водата е много, бряг не се вижда.

Въпреки всичко, продължавах методично и ритмично да се оттласквам, някакъв скрит инстинкт може би работеше в мен.

Потапяна отново и отново, успявах на моменти да се издигам на повърхността, за да погледна с надежда...

Толкова много вода, казанът се оказа огромен и препълнен. Вероятно това си е дяволски трик, да те удави по-лесно, ако достигнеш до края... на ада.

Не вярвах, че някога очите ми ще видят очертанията на бряг.

Първи кръг – някъде има изход, но мъглата е гъста.

Така, неусетно, без сама да разбера кога и как, стигнах до най-горния кръг, но омаломощена докрай. Дотолкова, че вече нямах сили и желание за нищо. Нямах смелостта за битките, които поех, не виждах смисъла в победите, които извоювах. Всичко бе за мен една хипнотична сцена, в която играех сякаш насън. Един ужасно болезнен сън, който оставя истински белези. Все очаквах мига, когато ще се събудя и ще видя познатия свят. А в същото време съзнавах, че такъв миг не може да има, защото аз бях един репортер... от ада.

И все пак, усещах, че някъде наблизо се намира изхода. А след това – пътища има в различни посоки. Само как да открия къде е този спасителен изход? Накъдето и да погледнех – плътна мъгла. Дали ще стигна, така слепешком, пипнешком?

Последен репортаж от черната дупка:

Не съм сигурна, но усещам, че ще намеря пролука.

Желая го – да избягам по своя воля от ада, от лапите на дявола, държал ме толкова време в плен. Не заслужава никакви угризения. Не заслужава съчувствие.

С няколко щрихи – заключителни изводи:

Адът е място, създадено от хора за хора!

Истина е, че всичко там е черно, зловонно, отровно, непоносимо. Каквито извращения съществуват, могат да бъдат видени.

Няма оръжие, което да те спаси. Трябва да приложиш методите на дявола, който обитава това отвратително място – хитрост, прикритост, лукавство и ни най-малко състрадание. В никакъв случай! Той на това разчита – на твоето състрадание! За да те натика още по-дълбоко, откъдето да не можеш да се измъкнеш.

Само в теб е силата – да пожелаеш да се отскубнеш и да не се поддаваш на неговите безконечни внушения.

И накрая – да не се уплашиш в последния миг – защото той толкова дълго се е опитвал точно това да постигне – да те манипулира чрез страх, чрез собствения ти страх.

Никога не се предавай докрай и не се отдавай изцяло на страха. Не че не е страшно. Дори е много страшно! Но има ли по-страшно от това да останеш завинаги там – в ада?

Периферия: Бягство от деветте кръга, но все още вратата назад зее отворена...

Успях!

В последния момент набрах смелост да побегна...

През единствената врата, която напипах в сумрака...

Една тъмна нощ, но не по-черна от ада, в който преживях неизвестно колко и как, аз дръзнах да се кача на един автобус, отвеждащ пътниците далече, далече... на север от ада, към един нов живот по периферията му...

Все още съм близо, в периметъра на всичко преживяно, но се надявам никога повече да не срещна лицето на дявола, независимо под каква форма ще ми се представи.

Наситих се.

Нагледах се.

Намъчих се.

Натрупах опит.

Повече не искам да знам. Разказах, за да знаеш и ти. Надявам се, че след всичко чуто, не би пожелал да проверяваш истинността на описаното. То никога няма да е същото, но би могло да бъде и по-лошо. Защото злото няма насищане и превъплъщенията му са безгранични.

Етюд 4.

Послеслов.

Минало е време. Репортажът ми е от света на хармонията – тази, която сами можем да съградим за себе си.

Живея спокойно, заредена и щастлива.

Отдавна съм намерила отново себе си и върша това, което ми дава усещането за пълноценност  и потребност.

Продължавам да пиша и да пращам репортажи до хората, но този път в тях се разказва за рая. Защото раят също не е измислица. Той съществува и стига да го потърсиш, ще го откриеш изумително близо до себе си.

Не губи време, огледай се!

Ако ти е трудно да го видиш, попитай сърцето си. То ще ти подскаже.

Кой е шепотът, който искаш да погали слуха ти?

Коя е думата, която те кара да потръпнеш от вълнение?

Кое е нещото, което те кара да се усмихнеш?

Кои са очите, даващи смисъл на дните и нощите ти?

Раят е някъде там, много близо до теб. Потърси го!