Този глас прониза душата ми чак в дълбините и думите отекнаха в съзнанието ми. Този глас ми е толкова познат, че чак тръпки ме побиват. Отварям очи и виждам тази мрачна фигура, стояща пред мен. Човек ли е? Дявол ли е? Черното наметало с качулка не позволява да се види дори малка частица от силуета, скрил се под него.
- Последвай ме! Ще ти покажа! – повтаря се поканата.
Тази пустош, сред която бродим, студенината, обхванала всичко... Хмм! Всичко? Та около нас няма нищо, просто пустош, лед, мрак, смърт, ...
Той изниква изневиделица. Човек, обикновен човек стои пред нас. Не, не е така, има нещо особено. Моят спътник го посочва с пръст и казва:
- Виж! Той нарече себе си Бог! – и аз отново го поглеждам. Та той стои на трон, намиращ се в пламъци. Скиптърът в ръката му се превръща в змия, впила отровната си захапка в китката му. Човекът не вика, той просто стои, но лицето му, очите му! Тази болка, пламтяща в очите му, се загнездва в мен, а аз чувствам, усещам страданието му и... Спътникът ми ...