Движението на автобуса плавно сменяше идиличните селски пейзажи: обширни поляни с равномерно окосена трева. Огнени полета с тикви. Или със слънчева царевица. Къщи с остри върхове и дървени капаци, с китни зелени дворчета и жива плет. След първите големи къщи имаше и по-дребнички. Китни и притиснати плътно една до друга като бедра на жена, мъчеща да скрие възбудата си.
Наблюдавах успокояващите природни сцени през прозореца, отпуснала глава на рамото му. Тишина и мир. Блажено спокойствие. Дочакано щастие.
Сведох поглед. Импулс премина през спокойствието ми - светкавица, прорязваща нощното небе.
Ръката му лежеше на бедрото ми. Наместих своята върху неговото, кръстосвайки ръцете ни.
Позата ни беше тъй приятна. Нежна и успокояваща.
Той ухаеше прекрасно. Галеше невинно крака ми. Едно простичко дрижение, но значеше много. Усещах нежността на чувствата му, привързаността му.
Знаех, че бе нужна само дума, за да прекрати докосването. Знаех, че няма да ме изгледа невярващо или възмутено, че се нуждая от повече пространство.
Уважение и внимание. Това ми даваше той. Сигурност. Хиляди причини да му се доверя. Хиляди причини да го обичам.
Повдигнах глава да го погледам. Да му се порадвам. Да го целуна.
Той ми отговори кратко и щастливо. Нежно.
Притиснах се към гърдите му, а той отпусна главата си върху моята. Чувсвах се като ембрион, защитен от всичко в утробата на майка си. В безвремие. В съвършено безмълвие.
Прокарах ръка надолу бедрото му и обратно.
И някак ми се прииска да го направя щастлив. Да го усетя още по близо. Да чуя задъхания му дъх в ухото си. Да усетя ръцете му по тялото си. Трескави и хаотични, полудели.
Ах, тези бедра...трябваше да отместя поглед, за да успокоя плиткото си дишане.
- Какво има?
Гласът му бе загрижен. Бе чул дишането ми. Бях сигурна, че краката ми се притиснаха един в друг също като онези къщи.
Този път го целунах по-настийчиво. Той ми отговори със същия плам въпреки изненадата си.
Това, което бе започнало да се заражда от невинните ни докосвания, придоби форма, докато устните ни отпиваха една от друга. Докато се опивахме от форомоните на другия.
От месец насам бяхме планирали да прекараме 13-ти, 14-ти и 15-ти февруари заедно. Само двамата. Вчера на обяд чаках автобуса му да пристигне. 667 км ни бяха делили вече почти два месеца. Бяхме решили спонтанно вчера вечерта как ще прекараме Свети Валентин. Пътувахме за града и бяхме на средата на отсечката. Планирахме да прекараме празника на влюбените семпло: се качим на едно по-високо място, от което се виждаже града, и там, на върха, да си направим пикник. Имахме приготвена храна от вкъщи - соеви кюфтенца, лютеница и хумус. Планът беше прекрасен. Единственият недостатък бе, че щяхме да се приберем чак довечера вкъщи.
Отлепих устните си от неговите и с целувки си проправих път надолу по шията му. Рисувах по нея любовни осмички, заврантулки, дразнех от време на време ухото му. Мисълта, че устните ми за причината за накъсания му дъх, ме възбуждаше.
Целувките ми по ухото му ставаха все по настоятелни, а дъхът му все по-шумен. Той хвана лицето ми с ръце завъртя главата си към мен, опирайки челото си в моето.
- Не тук. Довечера - прошепна безпомощно.
Преглътнах и кимнах. Сърцето ми биеше лудо. Чувствах прелестна свобода и радост. Отпуснах отново глава върху рамото му и затворих очи. Потопих се в блаженството на момента, успокоявайки дишането си.
© Дара Ян All rights reserved.