Наближаваше осем, вечерта. Аргирът извика Колчо при себе си.

- Чуй, сине! Аз вече съм старичък, а ти има още ного да учиш. В учението е истината. То ше ти отвори път към всичко. Утре рано ше идем при байо ти Данова. Христя де, ти го знаеш. Учен челяк е. Що книги е прочел, що чудо! Да бях и аз на твойте години! Да имаше някой да ми отвори очите.! Ам, такваз ми е съдбата. Цял живот да ода неук и прос. Простотията е по лядете, сине. Понякогаш мож да си ного учен и пак да си прос. Кой не знай да прави селям на другите, за мен не е челяк. Виж мен! Цял живот търса доброто, се не мога да го намера. Чуй, Колчо! Прави добро, за да намериш добро! Дай, да ти бъде дадено! Там, дето минеш, с пръс да та сочат! Ей, туй е челяк, сине. Учи са сине и почит ше имаш от людете! Виж го бая ти Данова! Само добро прави, нищо, че понякогаш добро не види. Щом Алито селям му прави, начи е арен челяк. Искам сине и ти станеш кат него!

- Тейко, туй, що думаш е право. Няма да съжалиш, че си ма зел при тебе. Нек да тръгвам, та да не та срамя утре!

   Момчето се прибра в малката одая, дето Демира беше му пригодил да живее. На пирона висеше новия панталон, тоя, дето скоро ги взеха от шивачницата на Гъмзата. Бялата, кенарена риза заслепяваше погледа. Такъв майстор като Гъмзата нямаше в Европа. Колчо прокара ръка по панталона  и мислено галеше едно лице, което помнеше само от снимката, дето беше изографисал майсторът. Това лице беше толкоз мило и красиво, дълбоко останало в сърцето му. Същите черти. Косата смолиста, на едри чупки и очите беше наследил от майка си. Малките трапчинки на бузите той мислено целуваше. Замина си толкоз рано, а остави своето копие. Що ли се появи тоя образ, който беше забравил отдавна! Животът на земята е един сън, който можеш да сънуваш само веднъж. "Лека нощ, мамо! Помагай ми да стана добър челяк! - с вдигнати ръце произнесе той. Крачи до мен! Сгреша ли, тупни ма по рамото - дясното рамо, за да си припомня, че преди сичко съм челяк!"

   Дойде утрото. Колчо и Демирът стояха пред къщата на Христо Данова. На двора, там, където тревата избуяваше най-много, беше постлана маса. Краищата на ленената покривка трептяха под лъжливата игра на вятъра. Чинарите на пътя с клоните си любовно галеха оградата.

- Христо, Христо, бре! Вода ти Колчо да го научиш на твойте книги! - провикна се Аргирът.

   Дядо Данов изправи великолепната си бяла брада и погледана към оградата. 

Следва продължение.