Виждам себе си, виждам всичко около мен. Аз съм, но не съм.
На път сме към някакво любопитно местенце с моите любящи родители. Майка ми е зад волана, слушайки лекциите на баща ми за живота, докато аз седя на задната седалка, заглеждам се по крайпътните обекти и усещам, че нещо ново предстои. Минават часове или може би дни, времето не се усеща, сякаш не съществува. Усещам как се променям, вибрацията ми се повишава. Явно всички го усещахме. Погледах родителите си. Бяха те, но не точно. Виждах телата им, но също и тяхната истинска форма- светлата, душата. Погледнах ръцете си. Преобразуваха се- ту човешки, ту ярка светлосиня светлина, разпръскващата се като слънчеви лъчи. Забелязах, че баща ми бе спрял да говори. Всички мълчахме и просто усещахме. Усещахме се един друг, усещахме чистотата на нашите светлини- души.
Вече бях започнала да ги чувам без да говорят и да говоря