На пейката пред къщата бяха седнали дядо Ради и съпругата му. Те се наслаждаваха на топлия майски ден. Поздравяваха минувачите по черния селски път. Някои се спираха пред тях, питаха ги как са и продължаваха всеки по своите пътечки в живота. Преди няколко месеца, в края на зимата, дядо Ради беше получил инсулт, който парализирал двата му крака. С времето говорът му се възстановяваше. Лекарите даваха надежда за краката му и му бяха препоръчали проходилка, с която да се раздвижва постепенно, с всеки ден по малко. Съпругата му се грижеше за него, като за дете. Хранеше го, миеше го, говореше и слушаше какво възрастният мъж й споделяше. Имаше търпение да разгадава всяка дума, защото той все още трудно изговаряше и подреждаше цели изречения. Имаха дъщеря, която беше омъжена в близкия град. След заболяването на баща й, младата жена си идваше всяка седмица. Тя имаше дете на годинка и бе най-голямата радост на баба и дядо. 
-Хайде! Влизай! Ще дойде!
Възрастната жена стана, не искаше да противоречи на мъжа си. Не искаше и да спори. Знаеше, колко усилия му бяха нужни за да говори. Остави го на пейката, като се успокояваше, че можеше да има доверие на проходилката пред дядо Ради. Тя влезе в къщата и започна да приготвя обяд. Бе изчистила и оглеждаше, дали не е пропуснала нещо. Този миг бе чакан от двамата цяла седмица. Денят, в който дъщеря им, с внучката, щяха да им дойдат на гости. Дядо Ради седеше на пейката пред къщата. Бе подпрял глава на ръцете си, които намираха опора в рамката на проходилката. Ръцете, с които бе изкарвал прехраната на своето семейство, те бяха останали здрави. Минаваха хора по тясната уличка. Някои от тях не спираха. Може би защото се чувстваха неловко при вида на болния човек. Забързваха крачки, кимаха за поздрав и отминаваха. Понякога старият човек се опитваше да каже нещо, но докато събираше сили, хората отминаваха. И отново оставаше в ръцете на слънчевите лъчи. Чувстваше се щастлив, защото знаеше, че всеки ден му е подарък. А подаръците носят щастие.
Наближаваше пладне, когато клаксон стресна възрастния мъж. Дядо Ради обърна глава към идващата кола и се усмихна. Повдигна се на ръце на проходилката и се помъчи да премести единия си крак. Протегна ръка и натисна звънеца на къщата. Колата спря и от нея слезе Мария, дъщеря им. Доближи се до баща си и го прегърна. Докосна с пръст устните му, не му позволи да каже нищо. Но усещаше вълнението на болния човек. Върна се до колата и отвори багажника. Извади от там сгъната детска проходилка. Разтвори я и я сложи на земята. Отвори задната врата на автомобила и взе в ръцете си малкото момиченце. Обърна се, а пред портата, усмихната ги чакаше възрастната жена. 
-Добре дошли! - посрещна ги тя. -Ама много сте пораснали. Я виж, какво хубаво момиче. 
Взе внучката си в ръце и я повдигна над главата си. Бавно я спусна и остави на земята. Детето трудно ходеше само. Сложи го в проходилката и го доближи до дядо Ради. 
-Хайде, дядо! - каза тя. -Хайде погледай я за малко. Ние ще влезем вътре. Когато сме готови, ще ви извикаме.
Жените влязоха в къщата. Момиченцето ги изпрати с поглед, изкриви си устните, готови за плач, но бързо изви главата си към своя дядо. Изгледа го и се усмихна. Раздвижи краченца и тикаше проходилката към стареца. Показа зъбките си и каза нещо на своя си език. Дядо Ради се повдигна отново и направи опит да тръгне към своята внучка, но като видя, че му е трудно, седна отново на пейката. Усмихна се. Двете усмивки се срещнаха и постояха в прегръдката на времето толкова, колкото траеше едно вдишване и издишване. Момиченцето бе толкова близо до дядо си, че двете проходилки се допираха. Те не говореха, защото и двамата не можеха. Но в очите им се отразяваха лъчите на слънцето, което от умиление пред тази толкова чиста обич, раздаваше топлината си на тях. Дядо и внучка говореха със сърцата си. Ръцете на детето бяха в дланите на стареца. То отскубна едната си ръчичка и я плъзна по дълбоките бръчки на лицето на дядо Ради. А той стоеше и не мърдаше. Само очите му се движеха и следяха изражението на момиченцето. Толкова радост имаше и в двамата. Детето извърна глава към вратата на къщата, а там стояха прави неговите майка и баба. Гледаха с умиление как дядо и внучка си общуваха. Възхищаваха им се, защото въпреки това, че трудно им се разбираше, те си говореха на разбираем за тях език. Дядо Ради също погледна към вратата и кимна на жена си. Тя го взе, а дъщеря му се приближи към пейката, хвана баща си под ръка и бавно тръгнаха към къщата. Двете проходилки останаха една до друга. Те бяха спътници на човека и в началото и в края на живота му. От първите крачки, с които той опознаваше света, до старостта, когато въпреки немощта, трябваше да върви по своя път, да се радва до последно на всичко, което можеше да срещне. 
И всичко, което се бе случило във времето от първата до последната проходилка е живота на човека.
Път, който всеки изминава и всяка крачка е сбъдната мечта.
Живот.