РАКЛАТА
Обута съм със селски терлици. Накатаният вълнен плат е стегнал краката ми. Тегелирани, обточени по краищата с кадифе. Пристъпвам. Толкова е тихо, че изщракването на старата желязна брава ми затаява дъха. Тънката източена дръжка неестествено студенее в ръката ми. Плахо заничам, изтиквам още по-навътре тежката дървена врата. Дебелият дървен праг ми се вижда още по-голям и аз правя голяма безшумна стъпка. Не затварям вратата, нямам сили, тайнствено вълшебство крачи с мен. Стаята е малка - едновремско легло, гардероб до него, прозорче, два стола и ракла. Приклякам. Не дишам, само чувам как думка дъхът ми. През белите селски перденца светлината влиза като току-що издоено мляко. И стените са бели, подът е пръстен, още студен. Рано е. Ръцете ми се схващат, изкудкудяква кокошка, цялата се разтрепервам. Отварям раклата. Резето е още по-студено, капакът - тежък. Помагам си с другата ръка, повдигам го и той опира стената. Най-после я отворих тази златна ракла! Най-после! Чистото, здраво, ...