Каква ирония!!! Каква истинска самоирония?!?!
Дърветата разцъфнаха, подтикнати от зова за живот на пътуващите от далечния юг птички - вестители на пролетта! Синьо беше небето, върху което дъждовните капки сформираха един пъстроцветен параван, в чийто два края се намираше щастието за едни...
Ромолящите капки скачаха от облаците, правеха едно истинско зрелищно падане - движеха телцата си в различни посоки, усмихваха ми се и разпръскваха върху земята, дори и пред собствената си смърт те ми се усмихваха... в тази страна животът беше ценен от всички, дори и от мен. След края на изръсеният от облаците дъжд, се качих на крилата на вятъра и полетях към моето небесно царство, което всъщност беше небесно единствено по начинът, по който го върприемах. Докато се движех по обширните зелени полета, скачах от камък на камък, пазех живота! Достигнах местността с двата реда високи кестени, намиращи се от ляво и дясно на пътеката, по която вървях всеки ден. Едно след друго те навеждаха корони, подтикнат ...