Вървяхме… в една и съща посока, но ти не знаеше,че съм там. Не знаеше ли или не искаше да знаеш? Обърна се… и ми даде само един празен поглед, който сякаш казваше: “Ти пък коя си?” Рухнах… бях толкова разочарована от това “най-идеално момче”, разочарована от теб. Видях те отново… пак по “най-случайния” начин. Казах ти безразличното “здрасти”. Ти помаха с ръка и това беше всичко. Отново се почувствах все едно съм някоя си… непознатата. Това беше достатъчно, за да изкрещя “МРАЗЯ ТЕ” като обикновено казвам “ОБИЧАМ ТЕ”. Но дълбоко в себе си аз знаех, че това е само моментно чувство. Бях сигурна, че още следващия път щом те видя, ще полудея от радост и ще дам всичко, за да се хвърля в прегръдките ти… Необходимо беше само да видя лицето ти. Така и стана. След онова пренебрежително държание ти дойде при мен, усмихна се… и това беше достатъчно. Хората казват, че се самонаранявам гледайки снимката ти всеки ден, мислейки за теб непрекъснато. Ако това е самонараняване, на мен ми харесва да ме боли. Харесва ми да съм с теб, дори и да знам, че е само защото сме приятели. Но щом е необходимо да сме само такива, аз съм готова.

Странно как от омраза за няколко минути преминах на обич. Но това е нормално. Та ти си най-дълго чаканата, най-хубавата, най-болезнената, най-перфектната, най-натъжаващо прекрасната ми мечта. Мечтата, която ще си остане мечта, защото пропилях шанса си да я осъществя. Но трябва да съм щастлива. Заради теб. ( :

Why don’t you let me love you?

by qaa