Пътувах бавно сякаш цяла вечност. Дъждът шибаше металния корпус на колата, затруднявайки чистачките, които с усилие отмиваха поредния плисък вода върху стъклата. Двигателят мъркаше ритмично, а аз карах като през мъгла, отдадена на моята действителност, замислена над думите на една стара жена, които трябваше да изслушам до край. Недоизказаното ме мъчеше, душеше, караше ме да се изтезавам и размишлявам в дългите нощи, в които не можех да заспя. Това ли бе истината? Или всеки от нас притежаваше собствена истина? Полезен ли беше опита от казаното, трябваше ли да го следвам? И в крайна сметка щастлива ли бях?
Децата спяха кротко на задната седалка, всеки заел свое лично пространство. Ромоленето ги приспиваше. Равномерния ритъм на движението бе гарантирал спокойствието и усамотението на пътуването ми. Исках да ги види Деса. Не мога да кажа защо. Нямах все още ясна представа защо? Исках да ги види, моите синове, защото бях горда с тях. Може би част от мене искаше да се похвали, че бях постигн ...