Виждах я... падаше към земята бавно, но сигурно. Самотно отделила се от събратята си капка вода. Един слънчев лъч, незнайно как отделил се от облачното небе, я осветяваше и през създалата се призма виждах пеещите, диво танцуващи цветове на дъгата. Дъга обаче нямаше, имаше го единствено тежкото, лепкаво чувство за носталгия, впило се замръзналото ми тяло. Вървях по празните алеи на Градът и се чудих какво, по дяволите, правя в момента. Това, което сега чувствам, реално ли е? Тук ли съм или някъде във въображението си, най-накрая приело ме в плътната завивка на шизофренията? Тя... тя истинска ли е? Любовта, която изпитвам, имам предвид... момичето, което изпитвам... всяка една секунда, с всяка една частичка от съществото си. Неизречените въпроси са се разпрострели напред, докъдето стига погледа ми; танцуват в леката мъгла; гледат ме с гротескни гримаси; присмиват ми се; а аз... слаб съм, дали... дали мога да им се изплъзна; като хлъзгав, незабравен, тъжен спомен; да потъна в безвремието ...