РАЗКАЯНИЕ

Събуждали ли сте се някога с чувството на срам и разкаяние...

макар и да не си спомняте какво сте правили предната вечер?

Дори... не сте направили нищо...

само и просто обикновените неща!

Но тази сутрин (една неделна сутрин, която не беше се случвала от много време) АЗ СЕ ЧУВСТВАМ ТАКА...

ИЗПИТВАМ ЕДНО БЕЗКРАЙНО ЧУВСТВО НА РАЗКАЯНИЕ!

Какво толкова извърших вчера вечер???

Нищо извън нормалното... или... може би...

НО УСЕЩАМ, ЧЕ ИСКАМ ТОЗИ ДЕН...

ТАКЪВ ДЕН, В КОЙТО ВЛАСТВА БЕЗРАЗЛИЧИЕТО...

а понякога или поне един път искам всичко да е ненужно... и едно голямо НИЩО...

и едно чувство на неразположение, примесено със срам,  дава окончателното и задоволяващо безразличие!

СТИГА! КРАЙ...

ЗАТВАРЯМ СТРАНИЦИТЕ НА ТАЗИ ИСТОРИЯ...

много време стана, откакто повтарям тези думи върху старите и пожълтели от забрава листи на една тетрадка... разпадаща се бавно като всичко вътре в мен... но я пазя... пазя я, за да не забравя себе си... не я изхвърлям и не я мисля за  ненужна, за да повярвам, че и аз съм нужен някому...

НО СЕГА СПИРАМ... и все едно  не съм се познавал никога!!!

НО ДНЕС СЕ ЧУВСТВАМ ПЪЛЕН С РАЗКАЯНИЕ...

СРАМУВАМ СЕ...

не зная от какво... не съм извършил никога нищо лошо...

но за малко бих искал да изчезна...

да се махна от тук...

за малко да спра да мисля за това място... да спра да мисля за теб... да спра да мисля за себе си...

бих искал да заспя за малко... да спра да съществувам в илюзия... дори поне за една минута...

НО НЕ УСПЯВАМ...

вчера вечерта някой угаси светлината с една история, една от онези истории, които ме карат да се чувствам зле...

историята за теб...

но също и за мен... за моя егоизъм...

не е правилно...

знам... не е правилно да стоя тук и да пиша за чувството на разкаяние, което изпитвам... едно чувство без право... едно чувство, което бих искал да залича завинаги...

НО НЕ МОГА...

докато теб... теб не те интересува вече нищо... онова време... как ме задушаваше ... как за малко не ме уби...

и всичко вчера вечер... прошепнато от някой,  докато поглъщах поредния литър алкохол... и до тази сутрин... а изглежда, че не е минала  и секунда...

беше ти... и как е възможно да не си?

И после навън... между небето... звездите... сълзите... алкохола... и музиката...

понякога ти се иска да пиеш, докато се почувстваш зле...

да се чувстваш зле, за да не усещаш болката...

навън...

в една друга илюзия...

между едно друго извинение...

ЗАЩО ГО ЧУВСТВАМ?

И няма край...

не ще има никога край нито граници това чувство на срам... и разкаяние...

и стоя тук... с една част, по-малка от мен самия...

СТИГА! ЗАТВАРЯМ СТРАНИЦИТЕ НА ТАЗИ ИСТОРИЯ...

БИХ ИСКАЛ ДА ИЗЧЕЗНА ЗА МАЛКО...

ДА ЗАМИНА ДАЛЕЧ...

ТАКА ДАЛЕЧ...

И ОГЛЕДАЛАТА НИКОГА ДА НЕ УСПЕЯТ ДА ОТРАЗЯТ МОЕТО ЛИЦЕ...