- Момче!
„Слава Богу!" – помисли Мира – "Няма да се мъчи като мен”.
Чу силният му плач, надигна глава да го погледне, но видя нещо малко, синкаво-червено, смачкано и се разочарова. „Толкова мъки за това неугледно вързопче, жалко, трябваше да го махна” – прободе я рязко изгубена мисъл, унесе се изтощена от болки и умора, от всичко онова, което я докара до тук. Тогава го видя отново – Краси – все така обаятелен и красив и дори протегна ръка да го докосне. Бълнуваше. Усети как пламва цялата.
Тя се оглеждаше в очите му. Майка й плачеше и бършеше сълзите в престилката си. А тя тичаше с Краси щастлива, не, не тичаше – летеше, в оная гора край малкото им градче, винаги сядаха край реката и играеха на „ какъв ще стана” – макар, че Краси вече си беше хидроинженер . Обичаше да гледа усмивката й, дългите златни коси, малкото носле и бялата кожа, не разбра кога я обикна. Е, още когато я видя в лагера, дошла с целия клас, където с цялата бригада търсеха месеци наред минерален извор, разбра, че това ...