Беше неделя.Телефонът пак звънеше. Явно отново в болницата.
Обаждаше се колега от бърза помощ и разговорът бе съвсем кратък.
- Едно детенце умира. Не мога да се ориентирам.Идвай по-бързо!
Качих се в колата и за минути бях в отделението. Пред врата ме чакаха няколко души и баща, който държеше на ръце едно момченце. То едва дишаше на пресекулки.
Винаги имам включен ехограф за спешните случаи.Сложиха детето и погледнах с трансдюсера.
Гръдният му кош бе пълен с кръв, която притискаше дробовете и сърцето. Като те едва се разгъваха и трудно се виждаха пулсациите.Твърде учестени и повърхностни. Бе ясно, че се касае за разкъсана аорта и кръвта бързо изпълваше всичко.
А бащата не спираше да говори, нервно и задъхано.
- Както си ядяхме... и той се задави...И почна да кашля и повърна... Нали ще живее... Нали.. Нали...?
Просто не спираше да говори и да повтаря само това "нали".
Бях включил звука на ехографа и се чуваха тихите пулсации на сърцето.
После всичко спря.
Обърнах се към мъжа. Той стоеше пред мен с празен поглед и сълзите се стичаха по лицето му. Наведе се. Прегърна сина си. Намести ръцете му, около врата си и главичката му климна на рамото. Сякаш беше заспал. Така и излязоха от кабинета.
Пак се чукаше по вратата на кабинета. Поредното "прегледче". Отворих и насреща ми една слаба и суха женица ме попита:
- Извинете, бихте ли прегледали детето на ехограф?
- Разбира се, доведете го.
- Нали мога да присъствам и аз, щото той се плаши.
- Няма проблем.
- Хайде, на мама детето, идвай... Идвай де!
И... Изведнъж пред мен изcкача, нещо средно между Годзила и Йети. Запълващо цялата врата, а главата му беше далеч над горната рамка на касата.
" Детенцето" се приведе и влезе.
- Да ляга на кушетката!
И То легна. Изпълни я цялата, преля и краката му стърчаха петдесет сантиметра навън.
- Та на колко години е детето?
- Ами преди три месеца навърши седемнадесет.
- И, какво ти има?- попитах аз.
Майката не изчака:
- Ами, боли го коремчето.
Погледнах, пред мен беше корема на Джаба от "Междузвездни войни" и то, след като е преял. Малко по надолу имаше гениталии, на които би завидял и африкански слон.
Първо взех стола, за да седна да го прегледам, но прецених, че ще ми трябва нещо по-високо, даже и от бар стол. Затова останах прав.
Изсипах половин туба гел и сложих трансдюсера на "коремчето". Нооо... се понесе някакъв звук, като изригване на гейзер или по-скоро, като рев на тиранозавър.
- Аууу...
- Спокойно маме, той доктора нищо лошо няма да ти направи.
Около петнадесет минути подскачах край "момченцето", като бълха и накрая открих, че по-здраво не може да бъде.
- Нищо му няма! Напълно здрав е!
- Сигурно е, щото вчера хапна повече.
Веднага си представих хапването на малкия Гаргантюа.
- Сега кажи на доктора благодаря.
Изведнъж се понесе един глас басо профундо .
- Благодаря, докторе.
После майката поведе "детенцето" към вратата и излязоха.
Наистина впечатляваща гледка.
Когато влязоха в кабинета, ми направиха странно впечатление. Тя беше много слабо момиче с щръкнал корем, а той я придържаше, като дете, което тепърва се учи да ходи.
- Кажете, какво има?
Мъжът, дори и не я остави да проговори.
- От няколко седмици обикаляме по доктори и не ни казват, защо е това с нея. Все повече слабее и и е трудно да ходи.
- Лягай момиче, да те прегледам!
Още щом сложих трансдюсера видях, че бебето в нея едва е живо. Пулсациите на сърцето му бяха учестени и много повърхностни, но плюс всичкото тя беше с камара метастази. Някои от тях твърде напреднали в стадий на разпад. Просто нямаше шанс, нито за нея, нито за плода.
Дадох и лигнин да се забърше и казах на момчето.
- Закарай я в колата, да не стои тук и се върни за разчитането и снимките.
Не исках да говоря пред нея, но пък някой трябваше да знае, какво и е.
Мъжът се върна след малко и аз мотолевейки му описах нещата. Накрая му казах, тъповата безмислена фраза.
- Все пак ти си мъж и трябва да знаеш истината.
Погледна ме в очите и ми каза само едно изречение преди да излезе.
- Не искам да съм мъж!
Знаех, колко много боли да загубиш този, който обичаш и заедно с това да изчезнат и мечтите ти за щастие с едно дете...
В главата ми се прокрадна и мисълта „А на мен толкова не ми се иска, да съм лекар в такива моменти!”
На вратата се думкаше бясно. Станах, за да вдигна скандал, но щом отворих се усмихнах. Беше Еми, моя стара позната. Детенце на осем години в инвалидна количка, защото имаше церебрална парализа. Изглеждаше сякаш е на пет, заради атрофията на мускулите, но винаги беше ухилена и щастлива.
- Ооо, Еми, кой вятър те довя тука?
- Южният, щото... Аз пък ще ходя на море! Хахаха
- Давай, да видя Русалката, дали ша плува в морето?!
Майка и я вдигна на ръце и я сложи на кушетката.
- Ша плувам, щото мога да плувам.
- Не думай, аз пък не мога.
- Може, Докторе... Може наистина. Научи се в басейна, докато и правеха рехабилитация.
Прегледах мойта сладурана и ги пратих за снимки.
- Еми, да ми донесеш един рапан от морето.
- Ша ти донеса, даже и мидички ша ти донеса.
Пратиха ми графиите и видях, че е с много забавен костен растеж и ще е много трудно да проходи.
После дойде майката и ми разказа, че след много тичане е успяла да уреди безплатна операция в Турция, където и дали големи надежди, че детето ще се движи, като другите.
Обясних и, че ще е много трудно нещо и да не очаква чудеса, но знаех... За такова дете и пет крачки се равняват на това да обиколи света.
- А на море, кога ще я водиш? Преди или след операцията?
- Излъгах я, за да има желание да я оперират, защото вече е цялата в белези от предишни операции, а полза никаква.
Знаех, че са бедни. Бащата ги напусна и се справяше напълно сама с нищожните пари, които и даваше държавата, за да гледа болното си дете.
Бих дал всичко, да видя Еми, как пристъпя усмихната на морския бряг.
Щастието не се измерва в пари, а в обич и надежда.
© Гедеон All rights reserved.