РАЗКАЗИТЕ
Огънят, който тя беше запалила с любовта си в гърдите му, бавно изстиваше. Тя не желаеше повече да се срещат и той се приучваше да свиква с това. Отдаваше се на работата си безрезервно, за да не мисли за миналото. Искаше да напише най-хубавите си разкази, да опише красивата им любов, да разкаже за нея на другите хора. Защо!? Отговаряше си: „За да могат тези, които не вярват в любовта, да повярват в нея, с това, което ще им разкажа. Нека знаят, че тя не е измислица, че съществува в човешките сърца и прави чудеса. Понякога е принудена дълго да чака своя час. Но дойде ли, всеки неминуемо ще я познае – голямата, истинската, тази, която премества планини.”
Не обичаше да се рови в спомените. „Тъжно е да живееш с миналото” – си казваше често. Ровичкането назад във времето му носеше радост и утеха, че беше познал и преживял великото чувство, което тласка живота напред. Но изпитваше и болка, защото го беше загубил. „Животът тече – мисли писателят, – всичко отминава безутешно бързо. Ни ...