Нищо не помръдваше тази вечер. Нямаше нито звук. Дори и файтони не минаваха по павираните улици. Всичко беше пусто. Но аз все пак имах работа. Спрях до една малка къщичка.Ослушах се за момент. Нищо.  Всички хора си бяха легнали спокойно по леглата и бяха залостили вратите. Подухна вятър, от който няколко смачкани страници от вестник пробягаха, забързани  надолу по улицата.  Той ставаше все по-силен.  Една от вратите зад мен се отвори с трясък, който беше способен да събуди всички наоколо. Но не стана така. Само на прага на малка къщичка зад мен се появи една фигурка. Беше облечена със зелено палтенце върху бяла нощничка. Тя нямаше обувки на краката, а студеният вятър сякаш беше там, за да си играе с косата ú. Това беше малко момиченце, което очевидно щеше да излезе само в тази студена нощ. То направи няколко стъпки, а поредният порив на вятъра заплашваше да изгаси свещта в ръката ú. С всяка крачка момичето тръгваше все по-уверено. Тя се насочи надолу по улицата, като с едната си ръка пазеше пламъкът на свещичката. Тръгнах след нея. Очевидно заради студа момиченцето започна да върви все по-бързо. Вятърът ставаше все по-силен, момичето започна да бяга. То вече не се интересуваше дали свещта ще гори, а само да стигне по-бързо до своята цел. Поривите на вятъра станаха неудържими. Момичето започна да залита, но не се отказваше и продължаваше да се бори със стихията. Вече изморена тя се олюля и падна зад близкия ъгъл. Аз застанах пред нея, а тя ме погледна право в очите. Подпря се на стената зад себе си и ми се усмихна. Имах толкова много неща да й кажа и толкова много неща да я попитам, но вече нямаше време.

     - Ти ли си царят на вятъра? - попита момичето внезапно.

     Не знаех какво да й отговоря. То ме гледаше толкова наивно със своите сини очи. Та то беше още дете. Как можех да й кажа кой съм.

     - Не съм аз - отвърнах накрая - но го познавам.

     - А би ли му казал, да престане за малко, защото трябва да отида до чичо доктор, че да излекува мама? - попита тя почти делово и по детски игриво. - Нямам как да ти се отплатя, но мога да ти подаря тази свещичка. Когато си я запалиш и може да виждаш в тъмното. - Момиченцето ми подаде малката свещ.

     - Ако искаш, мога да те представя на царят на вятъра. Той ми е много добър приятел и веднага ще те изслуша. - изрекох несигурно, в търсене на правилните думи.

     Лицето на момичето веднага се озари, то ме погледна с лъчезарна усмивка и без да се замисли подаде мъничката си ръка...

     Всичко свърши. Попитах се: на сутринта къде ще бъде тази детска усмивка, къде ще грее този детски поглед... Нея вече я няма. И какво ще се случи на сутринта? Само животът ще продължи, и нищо повече. Всеки ще се впусне в забързаното си ежедневие, всеки ще потопи глава в собствените си тревоги и малки радости. Никой няма да разбере, че от този живот е зависил живот.