И без това в момента, в който шефката влезе, повечето от присъстващите се изпънаха в стойка „мирно“. Зимина огледа трапезата, десетките бутилки алкохол и храната, после крайно неодобрително – към Карпов и Глухарьов. Те не трепнаха. Явно присъствах на един от редките случаи, когато шефовете на следствения и оперативния отдел действат в екип.

- Какво сте забъркали вие двамата? – попита ги Зимина. 

Нищо чудно – те двамата бяха старши по чин в стаята. Стас прочисти гърлото си и запристъпва от крак на крак, а Глухарьов се обади:

- Стига де, Ирина Сергеевна! Наташка днес има бойно кръщение! Затова се черпим. 
- За нейно здраве и за успешна бъдеща служба – допълни Карпов. – Това е традиция на оперативните. 
- Ама аз не съм оперативна! – обадих се аз.

Странно, сред толкова много радост около мен не ми се виеше свят и можех вече да стоя сама на краката си, без чужда помощ. Явно бях започнала да се храня с тяхната енергия. Светла сила. Мъжете ме бяха пуснали и сега стоях сама на собствените си крака, при това без да се олюлявам.

- Вече си една от нас – повтори Карпов сериозно и го последваха нестройни възгласи. 
- Ирина Сергеевна - обади се отново Глухарьов, – къде е онова, за което си говорихме?

За миг началничката на районното се преобрази. Вместо смръщената физиономия на ядосан шеф, лицето й грейна в усмивка. Тя се мушна ръка в джоба на униформата си и от там извади не много голям пакет, увит в шарена хартия и го връчи на Глухарьов с тържествена физиономия. 

- Както се разбрахме – додаде тя. 

Глухарьов кимна и се обърна към мен. 

- От този ден нататък, приемаме теб, Наташа Алексеева, в екипа на милиционерите получили бойно кръщение – тържествено ми каза той и ми връчи пакета. Взех го. 
- Нека кръвта, която проля вчера бъде първата и последната пролята на смяна – додаде сериозно Карпов и другите в кабинета повториха думите му като заклинание. 
- Какво е това? – попитах аз и размахах пакета. 
- Подарък от отдела – обясни Ирина Сергеевна с усмивка. Тя, какво, да не би всъщност да одобряваше това събрание на канибали? – За бойното кръщение. 
- Отвори го – побутна ме с лакът Глухарьов.

С една ръка трудно се отваря пакет, така че се наложи и той да помогне. Оказа се, че под шарената хартия и картонената опаковка се крие кама. Двайсетсантиметрова двуостра кама. В метална гравирана кания и с красиви орнаменти по дръжката. Зяпнах от изненада.

- Момчета... – започнах аз оглеждайки оръжието. – ама защо? 
- Едно птиченце ни информира, че не обичаш много пистолетите – обади се Антошин от дъното на стаята. 

Последва бурен смях. За милиционерите човек, който не обича пистолетите е като канибал-веган.

- Та затова - успя да ги надвика той, – ти купихме друго оръжие. 
- Така е, другите обикновено получават Макаров или Берета – обади се Агапов зад гърба ми. 

В гласа му се прокрадваше някаква завист, май. 

- Млъквай там, Андрюха! – викна един от оперативните, някъде от другия край на стаята. – Ти още не си получил кръщение! – отново бурен смях, в който се включиха всички, дори и Зимина. Агапов се намръщи.

Огледах хората около себе си и се зачудих – те наистина ли ме бяха приели за една от тях? Мен, Различната, която понятие си няма от работата им. Която им се пречкаше в краката, която раниха от глупост? Огледах тълпата и видях и другите двама оперативни, които Стас би вчера. Те също се смееха от сърце. Странни бяха тези хора. Искрени, може би? Не ми се гледаше в Сумрака, за да видя истинските им емоции. Исках поне за малко и аз да бъда просто човек – без интригите на Светлината и Мрака, или задълженията в Патрулите. Да бъда една от тях – новата колежка, ранената следователка, лейтенант Алексеева. 

Отново погледнах оръжието в ръката си и леко го подхвърлих. Камата се превъртя във въздуха няколко пъти и падна послушно в ръката ми. Завъртях я между пръстите си – перфектен баланс. Хванах канията с лявата ръка и извадих камата. Острието беше наточено като бръснач. 

- Ей, ти можеш ли да го ползваш това? – подкачи ме един от оперативните – набит мъж със среден ръст. Стоеше по диагонал на стаята, а зад него – дървен шкаф с документи. С издрани врати. 

Хванах камата за острието и отговорих, достатъчно високо, че да ме чуят всички: 

- Ако другарката подполковник разреши, може и да ти покажа. 

Тълпата оперативни и следователи не дочака отговора на Ирина Сергеевна, а се развика „давай“ и „хайде да те видим“. 

- По-умно ще е да се дръпнете от шкафа. Всички. – отговорих аз. 

Нямаше да е добре, ако извадя нечие око на събирането. Мога да лекувам, но после ще има да давам едни обяснения...

- Аааа, да ги нямаме такива – обади се Стас. – Който отправя предизвикателство, ще си носи последствията. Никой никъде няма да ходи. Давай! 
- Не мърдай, в такъв случай! – обърнах се аз към въпросния оперативен. 

Секунди по-късно метнах ножа. В кабинета беше толкова тихо, че муха да бръмне, щеше се чуе. Всички проследиха с погледи въртеливото му движение през стаята. За мой късмет, камата се заби на около педя от главата на въпросния оперативен. Тълпата изригна в бурни възгласи, няколко души дори дойдоха специално да ми стиснат ръката или да ме потупат по рамото. Оперативният, който ме подкачи, извади камата от дървото и ми я върна с кимване. Явно не ми се сърдеше изобщо, а напротив – беше доволен, все едно съм издържала някакъв тест. Прибрах я в канията и я вдигнах над главата си. Последваха още крясъци. 

- Ти си била спец по ножовете – обади се Карпов. 

В гласа му се усещаше леко уважение. Нищо чудно, те са толкова свикнали с пистолетите, че през ум не им минава да ползват друг вид оръжие. Усмихнах се и отговорих:

- Не съвсем, но да кажем, че с ножовете ме бива повече, отоколкото с пистолета. 
- Спор няма – обади се Глухарьов. – Да пием! 

Това предложение беше посрещнато с още по-голям ентусиазъм и не след дълго водката започна да се леее в неограничени количества. Всички получиха по чаша – оперативните и повечето следователи-мъже във водни чаши от по 200 грама, дамите от отдела в чашки за шотове. Дори Зимина не можа да се изплъзне от почерпката и получи една чашка за шот. Всички протести на Глухарьов, че съм на болкоуспокояващи и антибиотици, останаха нечути и не след дълго ме накараха да гаврътна на екс една чашка от сто грама. Абсурдното е, че ми дойде добре. Усещах алкохола все едно е гориво – жива сила. Сипаха ми втора чаша и ме настаниха на един стол. Понеже най-накрая Сергей беше подчертал, че съм ранена и имам нужда от почивка и прочие. Огледах веселата компания и си помислих, че в този момент те наистина се радват за мен. Истински, със сърце и душа. Това не можеше да го видиш в Патрула. 

Там също се радват, наистина, но не така – ние винаги имаме Светлината и Мрака зад гърба си. Не можеш просто така да пиеш на смяна. Не бива – имаш задължения. На повечето Различни рядко им се удава да бъдат безгрижни като хората. А тук, хора специално се бяха върнали от нощна смяна и бяха отделили от времето си за почивка, за да бъдат част от веселбата. Погледнах отново към камата, тя лежеше послушно на коленете ми. Такова оръжие струва доста пари. Откъде ли го бяха взели? Дали не е конфискувано от някъде? Зимина се отпусна на стола до мен. Ръфаше някакъв салам.

- Откъде е камата? – попитах я аз, надвиквайки общата врява. 

Оперативните бяха хванали Глухарьов и Агапов и дружно пееха някаква казармена песен. Включваща юнашки подвиквания.

- Събраха пари и ти я купиха. Всеки даде по нещо– отговори ми тя и отхапа от салама. – Глухарьов уреди нещата преди час. 
- Как така? 
- Ами, имал там един антиквар, който му бил длъжник. От него са я взели. Не знам подробности. Карпов сам я е избрал. Ако бях на твое място - тя сложи ръка на здравото ми рамо, – не бих се ровила в тази история. Остави Глухарьов да се оправя с тези неща. Теб не те засяга. 

- Карпов? Стас Карпов? Шефът на оперативните? – повдигнах вежди аз. Тя кимна. – Защо му е на него да се занимава с подобно нещо? 
- Това е традиция – обясни ми тя. – Те наистина те признават за една от тях, Наташа. Карпов по принцип не е толкова мил и любезен. Не се случва често – в тона й се долавяше леден полъх.
- Тогава защо? Звучи все едно ми оказват голяма чест.
- Впечатлила си го, вероятно. И да, голяма чест е – сви рамене тя и отиде при едната от масите. 

Олег се приближи и бързо зае мястото й.

- Добре ли си? – попита ме загрижено той. Аз кимнах.
- Защо е всичко това? Аз не съм част от оперативните и ме простреляха по погрешка. 
- Вече СИ част от оперативните и няма значение как са те простреляли. Важното е, че си жива и че стана по време на работа – обясни той и сложи ръка върху моята.

Не се дръпнах, въпреки че много ми се искаше. Определено ми беше неудобно пред него заради емоционалния срив от преди малко, но пък от друга страна не исках да го обидя.

- Честито бойно кръщение и дано това да е първата и последната кръв, която проливаш на смяна – повтори той фразата и ми се усмихна.
- Това някаква мантра ли е? – попитах неразбиращо аз. - Всички така я повтаряха, че звучеше като заклинание – опитах се да се пошегувам. Олег кимна сериозно.
- Това е благопожелание. Сега празнуваме, че си останала жива и че си сред нас. 
- За всички ли правите подобно нещо? – той кимна.
- За абсолютно всички.
- И за теб и Глухарьов? 
- Аз минах такова кръщение доста преди да попадна тук, а за Глухарьов – не знам. Но да, на повечето места има подобни ритуали. Нещо като да те приемат сред бойните другари.

Да те приемат сред бойните другари... Странно, дали ако някой от хората в стаята можеше да си даде сметка какво съм всъщност ще бъде толкова съгласен да съм наоколо. Откакто свят светува, хората са се страхували от Различните и са страняли от тях. Или пък обратното – чудели са се как да ги убият. Завъртях камата в ръцете си – изглеждаше скъпо оръжие. 

- Това струва доста пари – проговорих най-накрая и погледнах Олег в очите. 
- Не го мисли – усмихна ми се той. – Това е подарък. От всички нас.
- Който от този ден нататък влиза в редовното ти въоръжение на смяна – обади се Карпов. 

Интересно, колко ли от разговора беше чул? Как точно успяваше да се промъкне безшумно. Макар че, като се има предвид глъчката в стаята – това не беше особено трудна работа.

- След като те видях как боравиш с него, просто няма начин – допълни той и кимна към камата в ръцете ми.
- Къде по-точно ще го нося? – попитах учудено аз.
- На колана, как къде? – отговори ми Карпов. 

Той бръкна в джоба на сакото си – беше дошъл цивилен – и извади от там друг безформен пакет увит в шарена хартия. Хората явно бяха чакали този момент, защото се събраха около нас. Зимина се появи зад Карпов, под ръка с Глухарьов – така и така целият отдел знаеше, че са близки, от кого да крият. Тук бяха сред свои.

- Това е другата част от подаръка – обясни Карпов, докато ми подаваше пакетчето.

Поех го – вътре все едно имаше наблъскани метални продълговати предмети. Патрони ли ми подаряваше? Макар че защо са ми патрони? Аз не знам как да сваля пълнителя на пистолета...

- Какво е това?
- Както каза Стас, - обади се Олег до мен. – това е другата част от подаръка. За да има как да го носиш. Отвори го!

Отново имах нужда от помощ, но когато хартията най-накрая се предаде, в скута ми се изсипа страннен колан. Защото беше именно странен дамски колан, направен от продълговати брънки (които си бяха плътни елипси) с гравюри по тях. Взех го със здравата си ръка и видях, че на всяка елипса е щампован един и същи символ – сноп стрели. Погледнах Глухарьов въпросително, но той поклати глава една забележимо. Съвпадение? Едва ли.

- Аз го избрах – обади се Ирина Сергеевна. – Дано да ти харесва.

Завъртях колана в ръцете си – да кажа, че ми харесва, щеше да е само меко казано – това беше много красив дамски колан – който виси като въже около кръста – с халка за закачване на канията на подареното ми оръжие. Коланът беше достатъчно здрав и същевременно много елегантен. 

- Прекрасен е. Благодаря Ви, Ирина Сергеевна. Благодаря Серьожа, благодаря ти Стас... – отговорих аз и огледах стаята. Противно на желанието ми, очите ми бяха пълни със сълзи. – Благодаря ви, на всички! Дори не знам какво да кажа – имаше огромна опасност пак да ревна, но за щастие Карпов взе думата:
- Носи го със здраве – усмихна ми се той, а после забеляза празната чаша в ръцете ми и се провикна:
-  Я дайте насам водката, че на нашата колежка й е свършило пиенето – една бутилка водка започна да се предава от ръка на ръка и се появи с почти магическа скорост.
- Стас, на лекарства съм... – опитах се за възразя аз, но не ми се получи – скоро в ръката ми се озова нова чаша с два пръста водка на дъното.
- Водката не пречи – философски заяви шефът на оперативните. - Дори обратното – помага на зарастването. 
- Благодаря за камата. И за колана – отговорих, след като си казах „наздраве“ с него. – Разбрах, че ти си я избирал. 
- Дребна работа – намигна ми той и побърза да се включи в някакво забавление. 

На другия край на стаята се беше събрала тълпа и Стас ги разбута, че да провери какво става. 

Глъчката беше толкова силна, че реших и аз да стана и да проверя. Олег ме последва, да не би да падна някъде. Оказа се, че Глухарьов е решил да играе на канадска борба с един от оперативните – як мъж на горе-долу неговата възраст. Двамата вече явно се бореха от доста време, защото физиономиите им бяха червени като домати, а около тях се бяха заформили агитки, които скандираха имената на опонентите. Накрая, все пак Глухарьов се предаде и оперативният спечели. 

- Ех, Михаиле - отговори той на пресекулки, – някой ден ще те бия, да знаеш!
- Има да чакаш Серьога – отговори му другия и надигна бутилката с водка. Приятелите му го подкрепиха с бурни възгласи.
- Хайде и аз...- започна Агапов и нави ръкавите на ризата си.

Мъжете наоколо избухнаха в смях и започнаха да го ръчкат с лакти и да го бутат към вратата. 

- Къде бе, Андрюха? – обади се един и го тупна по главата. 
- Разкарай се, Агапов, ти и молец и никого не можеш да биеш на канадска! – развикаха се мъжете и Агапов посърна. Май беше нещо като клоуна на отдела. 
- Може би може да бие новата колежка! – обади се оня оперативен, който ме подкачи за камата. – Ама и това не е сигурно, ако не беше ранена...

В стаята избухна бурен смях. Всички се смяха до насита, а Агапов се впрегна. Измърмори нещо нецензурно под нос и трасна вратата. Последва нова вълна смях. Започвах да си мисля, че тези хора взимаха по-насериозно мен от нещастния млад следовател. Чак ми стана жал. Отбелязах си на ум да поговоря с него, защото врагове в отдела не ми трябваха.

Междувременно мъжете отново бяха вдигнали глъчка – този път силите си щяха да пробват Антошин и Глухарьов. Всички се умълчаха. Двамата приятели бяха почти еднакво високи и предполагах, че са еднакво силни. Е, може би Антошин беше по-силен понеже е оперативен и по цял ден само търчи нагоре-надолу. Но не можеше да се каже. Тъкмо щяха да започнат, когато подполковникът се обади:

- Такаааа. –Зимина умело използва възцарилата се за секунди тишина и плесна с ръце. – Събирайте трапезата и марш на работа! – последва дружно мърморене. Антошин и Глухарьов не помръднаха от местата си. 
- Ама, как, Ирина Сергеевна? Защо така? – опъна се Глухарьов. Явно той се изявяваше като говорител на групата. 
- Така, Глухарьов. – изтупа полата си тя. – Вие сте на смяна и това е районно полицейско управление, а не кръчма! Хайде – подкани ги тя с ръка. – прибирайте пиенето и обратно на работа. Това е заповед!

С тези думи тя напусна стаята с маршова стъпка. Може би й се искаше да звучи строго, но звучеше по-скоро развеселено. Въпреки това, военната закалка си каза думата така че след има-няма 10 минути, импровизираната маса беше разделена на бюра, храната беше надлежно прибрана по шкафовете, а водката – скрита зад папките с документи. Човек би казал, че тук никога не е имало запой. Следователите почнаха да се изнизват по един, по двама като не пропуснаха да ме поздравят за бойното кръщение и да ме похвалят за точното хвърляне. Не след дълго в стаята останахме аз, Карпов, Сергей, Олег и Антошин. 

- Хайде, вие какво чакате? – размаха заканително пръст приятелят на Глухарьов. – Серьога, ти работа нямаш ли? – Глухарьов се ухили до ушите. – Някои от нас сме дежурни!
- Разкарай се, Денис! 
- Серьожа, на смяна сме – обадих се аз. 
- Наташа е права – обади се и Карпов. – Марш на работа! Не сте от моя екип! Не ви искам тук!

Глухарьов удари токове и избухна в смях, но все пак се насочи към вратата. Стиснала камата и колана в здравата си ръка, го последвах. Олег също стана и тръгна към вратата, но Карпов го спря. 

- Теб не съм те освободил – звучеше съвсем различно от веселия купонджия от преди малко. 

Олег се закова на място. Каквото и да ставаше, не мисля, че той очакваше нещо добро. Аз спрях на вратата с ясното намерение да попреча на по-нататъшен побой. Достатъчно кръв се беше проляла – и моя, и чужда. Нямаше нужда от повече. Капров ме изгледа строго и Глухарьов ме хвана здраво за лакътя. Не помръднах.  

- Ще ви настигна, вие вървете – отговори Олег на немия ми въпрос и Глухарьов побърза да ме избута навън. 

После затвори вратата на кабинета и ме изправи до стената. Гледаше ме мрачно, но не разбирах какво съм направила. 

- Не се бъркай в работата на оперативните – каза ми той през стиснати зъби. – Това не те засяга, ясно?
- Защо се впрягаш? – недоумявах аз. – Исках само да помогна!

Глухарьов изсумтя и ме помъкна за лакътя към кабинета си. Пред колегите даваше вид, че ме подкрепя да вървя, но истината беше, че си ме влачи натам. 

- Така щеше да помогнеш преди малко – изръмжа той, – че да злепоставиш момчето пред прекия му началник и колегите му.
- Аз? Какво? – спрях на място, но силата и инерцията ме повлякоха след партньора ми. Така че се олюлях и Глухарьов ме задържа да не падна.
- Запомни хубаво - просъска той, докато ми помагаше да се задържа на крака, – тук има правила, които се спазват и които ти не разбираш. Правиш онова, което ти се казва, и не задаваш въпроси – в очите му светеше лош прамък. 

Къде остана загриженият колега, който беше уредил подарък за бойното ми кръщение? И защо се държеше така все едно съм извършила углавно престъпление? Освен това, никак не ме бива да правя онова, което ми се каже. Затова и съм дива Различна, и затова не ме ползват в мисии. Просто сляпото подчинение на заповеди не ми е в кръвта. 

- Не съм искала да правя нищо лошо – настоях аз и му върнах лошия поглед, докато продължаваше да ме мъкне към кабинета си. 
- Не си, но за малко да оплескаш нещата – процеди той и спря. Направо се закова на място.

Отделих поглед от него и видях защо – на пейката пред нашия кабинет седеше жена. При това не коя да е жена, а Надежда Семьоновна. В момента, в който ни видя, тя стана и се приближи. Почваше да ми се повдига. Не исках да се срещам лице в лице с жената, чийто син бях пратила на Трибунал без ясен изход. Тя сигурно ме обвиняваше и с право. Глухарьов инстинктивно понечи да ме избута зад гърба си. Чест му правеше – да се опита да преодолее изначалния страх на хората от ходещи източници на магия – но го спрях. 

- Не, Серьожа – казах аз, докато се освобождавах от ръката му. – Това е между нас двете. Колкото по-рано се разберем, толкова по-добре. Ще отключиш ли кабинета? – кимнах аз към вратата.

Той се поколеба за малко, но после като в транс отключи и задържа вратата, за да влезем. Тръгна да влиза последен, но го спрях.

- Остави ни насаме – казах му тихо. – Това е Различен проблем. Не можеш да помогнеш – той понечи да възрази, но допълних: - Отиди някъде да пушиш – и хлопнах вратата под носа му.