1 min reading
Е, добре. Теб те няма. И? Нищо. Всичко е същото. Все така грозно и безсмислено.
Вървя по пътеката. По същата тази пътека, по която съм вървяла хиляди пъти. Само че сега съм сама. Но пътеката си е същата. Същите напукани плочки, същите невзрачни тревички, израсли между пукнатините... Всичко е както преди. Все така грозно. Как не съм забелязвала тази грозота преди?
Отварям вратичката и влизам в стаята. В същата стая, в която те видях за последно. Мебелите са по-прашни, подът - по-мръсен, а стените напук са си еднакво жълти (казах ти да ги боядисаш!) и от тях крещят същите хора. Дори думите им са същите.
Леглото. Със смачканите завивки и чаршафи. Чакащо да дойда да го оправя.
Тик-так. Так-тик. Тик-так. Часовникът продължава да си тиктака монотонно и досадно. Само че вече е ненужен. Аз не броя секундите до твоето идване. Не броя секундите до нищо. Аз... май изобщо нищо не броя вече. Нито секунди, нито усмивки, нито маргаритки - НИЩО! Само от време на време, когато не мога да заспя, броя ов ...
Want to read more?
Join our community to get full access to all works and features.
Log in
Sign Up