Бледото слънце бавно обагряше хоризонта над притихналите заснежени ели. Утрото се промъкваше безшумно, на пръсти, сякаш се страхуваше да не събуди някого. Само след по-малко от час вече щеше необезпокоявано да се стеле над хребетите и да наблюдава раздвижването на света. Но сега беше още рано. Нощта още придърпваше плаща си свенливо, сякаш не искаше да се оттегли.
Във тази тиха и за мнозина невиждана сутрин, аз се събудих рано. Много по-рано, отколкото ми се искаше и дори по-рано, отколкото трябваше. Направих си кафе и седнах на терасата, да се любувам на изгрева. В такива самотни утрини, едно такова наглед обикновено преживяване, може всъщност да изпълни целия ти ден с положителни емоции. Облегнах се на стола и потънах в небитието. Не исках да мисля, но мислите сами нахлуваха в главата ми. Отпих от кафето и им се оставих. Все пак нямаше какво друго да направя. Понякога се чудя как тези мисли не си почиват, не се изморяват и не спират да дращят по повърхността на мозъка ми всяка секунд ...