В гората беше тихо. Нямаше дори вятър, който да разклати клоните на дърветата, така че размислите на Алфред не бяха нарушени дори от шепота на листата. Дърветата растяха близо едно до друго и в сумрака на отиващия си ден хвърляха зловещи сенки върху покритата с кафяви листи земя. Небето беше обагрено в кървавочервения цвят на залеза, цвят, който хората виждат само, когато в душите им тегне болката от смъртта. Алфред стоеше пред каменната пирамида, която обозначаваше гроба на неговия "Втори номер" - прекрасния човек и неповторимия мерач на „Смелий” – един от най-мощните земни бойни кораби, спечелил стотици битки в тази безсмислена война между две цивилизации, война, чието начало никой не помнеше и чийто край никой не виждаше.
Алфред си мислеше за загиналия. Последните му думи към него бяха упрек за неточната стрелба. Упрек безсмислен, защото Петър беше най-добрия в занаята и стреляше не по-зле от друг път, но противникът този път беше опитен, не позволяваше на Алфред да заеме точна пози ...