Пореден ден на грешни решения, нищо не се бе променило, сякаш не бях заминавал, единствено неловкото мълчание се бе превърнало в основен начин на общуване. Логиката бе надскочила себе си, или вече липсваше съвсем, споходена от толкова направления и посоки. Не желаех да гадая отговорите, след толкова мнения и състояния. Последователността се губеше в причини. Тъгата бе намерила странно място, за да се скрие, бе толкова видно, че е в горния ляв край на усмивката ми. Денят отдавна бе пропаднал в смисъла си, след толкова послания на добра воля, извиненията бяха излезнали извън контрол, и понеже нищо не беше въпрос на избор, просто тръгнах. Реших да не правя нищо особено, просто вървях напред, там, където съдбата чертаеше своите прави. И въпреки че си мислех, че ходенето насред пустотата не е кой знае какво, полагах неимоверни усилия да продължавам. Разпръсквах себе си насред прахта с всяка нова крачка. Крачки, извървени с различни чувства и мисли. А пред мен даже хоризонтът не очертаваше г ...