Падам. Поради незнание, от състрадание, по невнимание...
Защото краката ми останаха назад в миналото, а аз все бързам напред., за да не бъда наранена.
Както си седя, реанимирайки в самота усещам, че главата е напуснала тялото ми. Търкаля се назад във времето
и се блъска във всички остри ръбове по пътя.
Осиротялото ми тяло стърчи някак глупаво в дълбокия сняг на настоящето и протяга опипом ръце.
Опитва се от топка сняг, да ми оформи нова глава...
Глупости! Пълна безсмислица!
Бързо се свалям от краката си, които щръкват като две удивителни,.
Прегръщам неугледното си изранено тяло и го погребвам дълбоко в снега.
Напоследък съм предимно паднала, но никога, никога - повалена
Такааа... Сега тялото ми се чувства по- добре. Защитено е...