Речни камъни - 7 част край
Multi-part work « to contents
Есенното слънце галеше с рехави лъчи водното огледало на реката и
си прокарваше златна пътечка. Лодката се носеше по Дунава, Горян хвърляше мрежите и ги вадеше. Кошът се пълнеше с риба, той беше доволен. Широка усмивка се разля по загорялото му лице заради снощи. Хубавата Петра не му излизаше от ума.
- Тццц… тццц – цъкаше с уста и се чудеше как ще продължи цялата история.
Ясно му беше, че тя е омъжена, а Стоил – мъжът й беше известен с буйния си нрав и нямаше да му прости ако разбере за тях.Стоил хич не си поплюваше…Но образът и снагата на Петра изникваха пред него и го объркваха още повече.
Когато зачука на портата, Горан беше вир вода от притеснение. Чу провлачени мъжки стъпки и едно :
- Идааа…идааа …
Горан забърса с ръкав челото си и преглътна с мъка. Погледна нагоре към чардака, погледът му зашари по прозорците, искаше да я мерне… Пердетата бяха надиплени и нищо не се виждаше.
- Добър ден… нося кош с риба… прясна стока…
- Добър да е… дай да видим… Ти май не си тукашен...
Спазариха се и Стоил влезе да вземе корито.
Момчето се озърташе в празната кръчма. Зад тезгяха имаше друга врата, която беше открехната и от там се чуваше шум, а също така се носеше мирис на подправки. Така му се искаше да я зърне…само за миг да види хубавите й очи…
Стоил се върна, плати му и Горан си тръгна.
Беше гладен, стомахът му стържеше, но не посмя да поиска ядене. А и нямаше да може да преглътне под тежкия поглед на кръчмаря. Затътри крака по чаршията и стигна до фурната. Там му замириса на печен хляб, спря се и купи един самун. Не му оставаше нищо друго да прави. Обърна се и тръгна към реката. Беше другоселец. Селото му беше в равнината, но реката го дърпаше с невидима ръка към нея и той цяло лято се препитаваше с риба, а понякога от Влашко вземаше сол и я продаваше по селата. Живееше само с майка си в малка къща с две стаички на края на селото им. Майка му беше овдовяла, когато Горан беше на десет години и оттогава живееха много труден живот. Тя ходеше да работи по чужди ниви и изкарваше за единия хляб. Когато Горан порасна отиде при роднини, които живееха на реката и оттам се запали по риболова. Работеше на чужда лодка, каквото хванеше и продадеше половината даваше на стопанина, половината оставаше за него. Но започна да хитрува и си оставяше повече парици. Посъбра, но все още не стигаха да си купи своя лодка, какво му беше мечтата. Хвърли пак мрежите и отчупи един краищник от хляба.
Жената пак изникна пред него. За първи снощи път люби жена. Усещаше гъвкавата й снага в ръцете си, сладките й устни…Беше хубаво… макар, че можеше да си изпроси боя… Знаеше, че не бива да се забърква с невеста, толкова моми имаше в селото…
Въздъхна тежко, сякаш му са потънали гемиите… Трябваше да я забрави… ако се разчуеше нямаше да може да припари до селото…не беше глупав, трябваше да я изтрие от мислите си…
……………………………….
Стоил пак впрегна конете и замина по селата за ракия. Сега на есен селяните варяха от много плодове и беше изгодно за него да купува.
Минаха два дни, а Стоил не се връщаше.
Петра се зачуди какво ли става. Държеше затворени кепенците на кръчмата. На третия ден една тревога се промъкна в нея и като змийче започна да я човърка. Никога до сега три дни не беше се запилявал някъде…
Някой затопурка по вратата. Беше по обед и Петра се чудеше кой ли е.
Открехна и видя каруцата. Един съсед водеше коня за юлара, а вътре по очи лежеше Стоил.
Петра писна.
Струпаха се комшийки. Бяха ограбили и убили Стоил. Ризата му беше окървавена, а кръвта се стичаше надолу и се събираше в пояса му.
Погребаха Стоил на другия ден. Никой нищо не беше видял. Съселянин беше намерил каруцата в една кория до пътя.
Петра се прибра след опелото и пак захлупи очи на одъра.
Беше сломена от мъка. Оставаше сама. Тишината натежя като огромна скала над главата й.
Страхът я свиваше и душата й пърхаше от отчаяние. Нямаше представа как ще живее сама. Нямаше тук роднини, които да я утешат и да й помогнат.
Какво да прави с кръчмата? Как ще се справя сама? А кой беше посегнал на Стоил? Ако този дойде тук… знае, че е сама… че има сдиплени парици…
Зъбите й затракаха в нощта от ужас…
Стана бързо да провери вратника, портите дали са добре залостени.
После се опря на една маса в кръчмата и избухна в плач…
…………………………….
Изминаха седмици. Приставът в града нищо не можа да разнищи за убийството. Петра ходи няколко пъти да пита, но се връщаше отчаяна. Кръчмата стоеше затворена и няма, кепенците тъжно спуснати, а на вратника се полюшваше черна жалейка. Когато Петра чу, че някой чука тя се сепна. Бавно заслиза по дървените стълби. Не се хранеше добре и беше отслабнала. Едва тътреше крака. А и това гадене и повръщане я довършваше. Мислеше, че повръща от нерви. И през ум не й минаваше, че у нея се е зародил нов живот…
Горан стоеше на прага. Щеше да го отпрати, но видя че не носи кош с риба.
-Сполай ти… Ще ходя по Влашко за сол…ако искаш да те откарам до там… Да се видиш с твоите хора…да те разтушат…хмммм…
Тя го погледна учудено. После погледът й светна. Как й се искаше да потъне в прегръдките на братята и майка си, когато лежеше самотна в тъмнината…
Закима с глава и се съгласи.
- Чакай да взема в една бохча няколко ката дрехи и идвам…
Лодката се плъзгаше по водната повърхност, веслата пляскаха равномерно.
Мълчаха и двамата.
Горан не знаеше какво да каже и да я утеши.
Тя си мислеше за родните места, за родната къща, за майка си, за близките си и сърцето й биеше кротко и спокойно.
………………………………………………………………..
Минаха пет години…
Реката продължаваше да си тече към морето. Неизменно и тихо си течеше…Речни камъни се трупаха по брега, когато на пролет прииждаха водите. Те ставаха грамада и понякога стесняваха брега, но работливи ръце ги преместваха и разчистваха…
Речните камъни проблясваха бели до реката, но не можеха да спрат водите й… а тя пак продължаваше своя път на изток…
Животът на Петра се заизвива като път между речни камъни… с хубаво и лошо, със здраве и болести, с берекет и загуби, но с много любов и трепет…
Въпреки приказките из селото, те се венчаха с Горан. Той беше с десетина години по – млад и одумките за младата вдовица не спряха…
Минаха през много усти и зли погледи, но победиха лошотията и завистта…
Кръчмата отвори врати и пак зацвъртяха рибите в тигана, а мирисът на вкусна рибена чорба се носеше и в двора. Селяните пак се събираха на раздумка, пиеха, пееха, караха се, весели и шумни след няколко юзчета ракия или кана вино…
Горан караше конете, а в каруцата Петра и малкият юнак се полюшкваха и гледаха към града. Отиваха на панаир, слънцето печеше от ранни зори, небето синееше, те се усмихваха един на друг, а малкият бъбреше безспир…
К р а й
© T.Т. All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Благодаря Лидия!
-
Има семейни двойки, които трудно преживяват смъртта на дете. Според развитието на разказа добрите отношения между Стоил и Петра бяха обречени. Те вече се бяха отчуждили. Добре вплиташ новото начло - животът продължава.
Прочетох разказа още преди два месеца, но за последните две части ми трябваше време да приема неясната и подозрителна смърт на Стоил. Каквото и да е станало, той вече бе загубил смисъла на своя живот.
Поздравявам те за умението да водиш емоционално, правдиво и логично повествованието! С удоволствие чета това, което ни поредлагаш. -
Моля
-
Благодаря за хубавата история!
-
Благодаря!
Хубав ден! -
И... Все препрочитам... Браво!
-
Благодаря Мария!
-
Браво! Целият разказ е чудесен! Четох без дъх.. Внимавах да не пропусна думичка!
-
Благодаря Роси!
Мнението на такъв майстор в прозата като тебе, ти много ме зарадва! -
Разказваш много колоритно, Танче! Толкова добре си описала селските хора - корави, любопитни, цветни! Докато четох усетих миризмата носеща се от кръчмата и глъчката в нея! Поздравления!
-
Благодаря!
-
Великолепен завършък на разказите...
Така е, след всяко нещастие, мъката по Стоил, идва радостта и у нея се е зародил нов живот. Много ми хареса краят. -
"... и душата й пърхаше от отчаяние." - от отчаяние страда, не трепти; "... И затова изтрий сълзите със края на ръкава. Чак до смъртта и по-нататък животът продължава." Прочетох с интерес, Таня.
-
Сладкодумен разказвач си, Таня! Финалът е чудесен, обещаващ. Благодаря, за споделеното! Поздравления!
-
Силно обнадеждаващ финал.
Наистина си отличен разказвач, Таня.
Поздравявам те! -
Животът е колело и никой не знае накъде ще се завърти.
-
Благодаря, момичета!
-
Танче, благодаря за удоволствието! Невероятен разказвач си! И няма нищо по- хубаво от щастливия край!
Продължавай да твориш, а ние да четем с притаен дъх! -
Пишеш с лекота и естествено.
Поздрави!
Успех! -
Поздравления, Танче! Макар че сърце ме заболя за Стоил, но така е: животът ди върви и често взима своето, а каквото остане - продължава.
Много добре написано, с удоволствие четох дума по дума. -
Поздравления, Таня! С нетърпение очаквам още!
-
Поздрави Драго!
Благодаря, че четеш -
Браво, Таня! Пишеш красиво и с любов за любовта!
-
Благодаря, момичета!
-
ако знаеш как обичам разказите ти, Танче
-
Хареса ми творбата ти, Таня и чакам следващата.
-
Прекрасен разказ! Обичам да чета твойте произведения! Продължавай да твориш и да ни зареждаш с положителни емоции след като прочетем нещо твое!
-
Благодаря, че четохте историята!
Хубав и слънчев ден!
И внимателно с "речните камъни", заобикаляйте ги по-отдалече -
Чудесен край на тази история, Танче! Следих я с голям интерес, харесвам хубавия край. Животът ни поднася безброй изненади, идеални хора няма, отношенията между хората - това е тема с безброй решения. Поздравявам те за това, което си написала!
-
Обичам разкази с красив край, като този. Изпълни ми се сърцето от хубавия завършек на една любов! Продължавай да твориш и да ни радваш!
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
