Стените на къщата за гости, пазеха много тайни.Те не познаваха хората, които сновяха напред-назад  по стълбите към своите стаи. Стаите бяха разположени на два етажа ,всичките с изглед към реката. Тя преминаваше буйно през града, като го разделяше на две части. В градската  градина не преминаваха автомобили имаше високи кестени, под кестените оранжеви скамейки а, пред тях кафенета. При хубаво време, там винаги се появяваше поет с книга в ръка. Художници накацали по бреговете на реката,замрежили погледи в Балкана,рисуваха своите шедьоври. Минувачите се спираха и отдалече ги наблюдаваха. Облаците посипваха небето с кестенови клони, гъделичкаха очите му и раждаха дъжда. Реката променяше цвета си, надигаше глава и прескачаше камъните.Излизаше от коритото си и хвърляше по брега ненужното което влачеше със себе си. Сякаш, сега със дъжда се  събличаше чисто гола и препускаше свободна по пътя си.  На площада до паметника  пред къщата на „занаятчиите“ не беше останал, нито един човек. Валеше. На отсрещната страна, под стряхата  на кафенето стоеше келнер и се взираше в пустия площад. Водата пропи в дрехите му и той затвори вратата на кафенето. Седна умислен пред големия прозорец. Един посетител имаше в този час, заведението. Пушеше цигара след цигара. Прошарената му брада беше пожълтяла над горната му  устна и мълчаливо стискаше мъничка буца, тъга. Разлистваше своята книга и четеше. В очите му грейваше пламъче, само за миг, после угасваше. До следващия нов лист... Как искаше да има дом, маса с бяла колосана покривка, сребърни прибори и през букети ухаещи цветя да целуне ръката на жена си. Въздъхна и отпи последната глътка кафе. Сервитьора се изправи от стола.

–Ще затварям, каза сърдито на човека с книгата.Той изброи стотинките, които свободно се разхождаха в панталона и излезе навън. Слезе до реката. На няколко пъти се подхлъзна и падна в лепкавата кал. От някъде дочу крясък на патици, загледаха се през капките студена вода. Стомахът му закъркори и една сълза се търкулна по лицето му .Никой не я видя, защото валеше. Реката (тя майка, тя баща) ѝ днес беше щедра към поета. Изхвърлила купчини желязо по бреговете си. Събираше, човека на словото и я благославяше. Стихове с патос и рецитираше а, тя поглед от него не

сваляше. Тежеше в ръцете му желязото.

Жена му гледаше през прозореца. По  площада, запалиха светлините.

Някой почука на вратата.

-Извинете, за безпокойството но, не сте платили за тази нощ. 

Дървените стъпала в къщата за гости ,заскърцаха. Един изпокалян поет, притискаше до сърцето, си своят книжен, трънлив венец..

— Днес си много красива — каза камъка, жив, избран и драгоценен на своята съпруга, плати за нощта и благодари на Бога и на реката..