Реквием за една греховна любов

                                                  Част първа

Макар и лято, днес времето беше облачно и доста хладно. Имаше студен вятър и всички бяха облекли якета, сака или някоя по-топла дреха. Всички държаха цветя и тихо разговаряха на малки групички. Гробището беше далече и хората идваха с коли. Пред църквичката беше се образувала върволица от луксозни возила. До вратата  беше подпрян капакът на ковчега и кръста, където със златни букви беше изписано името на покойника, научната му титла, както и  годината на раждането му. По капака личеше, че не бяха жалили пари за първокласно погребение. Явно покойникът беше заможен човек. Край стената, от двете страни на входа, бяха подпрени и няколко големи венеца. Върху лентите, които опасваха венците, бяха изписани имената на институциите и личностите, които щяха да ги поднесат. Дъждът ръмеше монотонно и придаваше още по-печална окраска на обстановката.

Имаше цели 20 минути до началото на опелото. Малката църквичка беше вече претъпкана  с  роднини, близки и приятели на покойника. А отвън имаше може би два пъти повече хора, отколкото вътре. 

        Някои бяха отворили чадъри, други държаха вестник над главите си. Гласовете на опечалените едва се чуваха. По-скоро това беше неразбираем шепот, който вятърът разнасяше над главите и го отнасяше далече между вековните дървета.

        Вляво от вратата на черквичката, до таблото с некролозите, стоеше жена. Тя беше сама, не разговаряше с никой, и никой не ù обръщаше внимание. Стоеше под стрехата на къщичката на пазача и сякаш не забелязваше, че финият дъжд мокреше косите ù. Очите ù бяха зачервени и по клепачите ù имаше капки, които блестяха като утринна роса. Не беше ясно дали бяха сълзи или капки дъжд. Стоеше настрана, не разговаряше с никой и никой не се доближи до нея. Като че ли никой не я познаваше.

        Прошарената ù коса беше късо подстригана. Модната прическа подчертаваше овала на лицето ù. Беше красива, без да се натрапва, дискретността беше в природата ù. Това се забелязваше отдалече. Излъчването ù беше необикновено женствено. Навярно за това допринасяше и елегантността на роклята ù. Коприна с неопределен син цвят и дребни бели петна, които можеха да бъдат и цветчета, точки  или други дребни фигурки, освежаваха строгия тоалет на непознатата. Роклята плътно обгръщаше безупречното ù тяло и се  спускаше  малко под коляното. Навела глава, тя не отместваше погледа си от  плочника. Обувките ù бяха с токове не повече от 5 сантиметра, но бяха от естествена тъмно синя, почти черна кожа. Отдалече  изглеждаше доста висока, но това беше илюзия. Тънкото и гъвкаво тяло на жената  беше в хармония с ръста ù.  Изглеждаше като изваяна от неизвестен скулптор. Докато фините черти на лицето ù  говореха за  интелект, то плавните форми на тялото ù подсказваха за  жена с необикновено силна сексуалност. Наистина рядко  съчетание.

        Опелото беше свършило. Всички присъстващи минаха покрай починалия, изказаха съболезнованията си на семейството  му, положиха цветя  и с наведени глави излязоха навън.  Само непознатата продължаваше да стои под стряхата на къщичката,  без да помръдне от мястото си, без да вдигне очи  от земята, сякаш беше дошла за друго и това погребение не я засягаше.

        Едва когато ковчегът, носен от приятели, минаваше покрай нея, тя сякаш се събуди от някакъв дълбок сън, вдигна очи  и погледът ù се спря върху бледото лице на мъртвеца. В този момент  сълзите замрежиха  погледа ù,  ръката направи инстинктивно движение, сякаш искаше да го спре. Това беше  мигновено,  неосъзнато движение и никой не му обърна внимание. Процесията продължи към прясно изкопания гроб. Когато го положиха на купчината земя и свещеникът запя последната молитва, непознатата се  смеси с присъстващите, без да се доближи до някоя от групичките. Стоеше все така дискретна и незабележима. Никой не ù обърна внимание. Може би някой се питаше коя ли е тя. Но в такъв момент любопитството не беше  най-силно изпитваното чувство. Като че ли и тя разчиташе на това. Да мине незабелязана. Да го изпрати в последния му път, да бъде до него за добро и лошо. Не бяха се клели във вярност „докато смърт ги раздели”, но практически  така стана. Само смъртта можа да ги раздели.

        Всичко започна онова лято. Беше на 20 години. Хубава, весела и безгрижна. Обичаше веселите компании и ухажването на момчетата. Любовта към природата беше в кръвта ù, както и музиката. Пееше прилично, като сама си акомпанираше на бащината китара. Планината, веселата компания и песните край огъня, за нея бяха най-голямото богатство. Момчетата бяха луди по нея и тя ги насърчаваше в ухажването. Флиртът беше в кръвта ù, бегла целувка или открадната прегръдка,  ù доставяха детинска радост. Но бягаше от по-настойчивите. Никога не беше имала по-сериозна връзка и всичките ухажори бяха добре дошли, докато спазваха правилата на играта. А тях определяше самата тя. Беше ù забавно да ги поощрява, да  подхранва в тях надеждата и да изчезва като видение, когато играта загрубееше. Не търпеше нахалните и грубияните. Не един беше станал за смях пред компанията и изчезнал от обкръжението ù. Момичетата ù завиждаха, но не я мразеха. Беше добра приятелка,  готова да помогне безкористно на всеки и не допускаше даже най-невинния флирт с приятелите им. Тя си имаше достатъчно свои ухажори.

        В сестринското училище не блестеше с успех, но се отнасяше съвестно към работата. Беше лекомислена, но дисциплинирана. Дългогодишните занимания с гимнастика бяха изваяли тялото ù. Имаше  женствени форми, които привличаха като магнит погледите на мъжете. Но в никакъв случай не беше секс бомба. Напротив,  хубостта ù беше дискретна, като самата нея. Веселото и безгрижно поведение се дължеше на младостта ù. Отнасяше се сериозно към задълженията си. Много хора не я разбираха и си вадеха грешни заключения за характера ù. А и тя всячески им помагаше с поведението си.

        Обличаше се скромно, но стилно.  Не робуваше на модата, по-скоро обичаше класиката. Правеше впечатление на елегантна дама, макар че поведението ù беше по-близо до лудетината. Гледаше на живота през розовите очила на младостта.

        След два месеца завършваха училището. Преди дипломирането трябваше да минат едномесечен стаж в болница, след това последните изпити и поемаха по пътищата на живота.

        С още четири съученички тя попадна в най-голямата болница на града. За един месец трябваше да минат през четири  отделения, за да видят на практика това, за което бяха учили. Най-напред я разпределиха в детското отделение. Дечицата бяха болни и безпомощни далече от родителите си. Тук мама я нямаше, за да задоволява всичките им капризи и да ги глези. Бяха гледани добре, но служебно. Липсваше топлина и обич. Нещо, от което има нужда всяко живо същество. За медицинския персонал всяко дете беше една диагноза, с която трябваше да се справят. Имената на децата нямаха  никакво значение. В 1-ва стая бяха момченцето с пневмонията и този с оперираните сливици. Във втора лежаха оперираните от апандисит и детето със счупената ключица, беше паднал от люлката в парка.

        Седмицата мина бързо. Стажантите не даваха нощни дежурства. Децата харесваха тези какички, които се грижеха за тях. Една от тях даже им разказваше приказки, като имитираше гласовете на героите. Беше забавно.

След седмица ги разпределиха по други клиники. Ема попадна в хирургията. Грижеше се за болните и раздаваше ведрина и добро настроение  като аспирин. Винаги намираше с какво да накара болните да се усмихнат и да забравят поне за няколко минути болките си. Старшата сестра забелязваше старанието на момичето,  спокойствието, което лъхаше от нея и положителното ù влияние върху болните. Това момиче беше родено за тази работа, така мислеше старшата, но не казваше нищо. В петък неочаквано се разболя сестрата,  която асистираше на анестезиолога. Наложи се да я заместят с някоя от стажантките. Този ден операциите не бяха тежки и работата нямаше да бъде сложна. По принцип тежките  операции и тези с голяма продължителност се правеха в понеделник и сряда. Нямаха голям избор. В хирургията имаше само две стажантки, Емилия и вечно сериозната, даже намусена Румяна. Анестезиологът не  ги познаваше и остави избора на старшата. Сестра Сербезова не се поколеба нито за миг. Емилия щеше да замести отсъстващата. Опериращият хирург  доцент Миланов погледна с недоверие младата асистентка, хвърли въпросителен поглед към колегата си анестезиолог, който само вдигна рамене, погледна старшата. Сербезова кимна успокоително глава. Тя щеше да бъде тук и нащрек.

Операцията мина успешно. Асистентката беше изпълнила задачите си спокойно, без паника. Сякаш винаги е работила това. Лекарите излязоха и забравиха за  операцията и асистентката. Оттук нататък грижата имаше лекуващият лекар и сестрите.

        В понеделник всички стажантки се явиха точно в 8 часа при  Главната  сестра на болницата. Разпределението по клиники правеше лично тя. Тук бяха,  за да се учат и помагат на сестрите. Отнасяха се сериозно, но все пак не бяха на постоянна работа, беше стаж. Емилия беше изпуснала рейса и закъсня само 5 минути. Влезе, поздрави учтиво и понечи да се извинява, когато старшата с твърд тон ù каза да отиде в хирургията. Еми  се опита да каже, че миналата седмица е била в хирургията, но сестра Богданова не ù даде никаква възможност. Пожела им приятна работа и излезе от сестринската стая.

        Еми взе асансьора, качи се на 8-ия етаж и отиде право при старшата сестра на хирургията. Сербезова я посрещна с добър ден и веднага ù постави задачите за деня. Емилия беше в операционния екип на Професора, като асистентка на д-р Енчев. Днес имаха две сложни операции и екипът беше подбран специално. Еми явно беше попаднала в този екип поради отсъствието на  заболялата сестра.

        След първата  операция екипът имаше право на едночасова почивка, след което отново влизаше в операционната за следващата. След хигиенните процедури Еми отиде при Сербезова за нови задачи. Старшата я изгледа строго и ù напомни за едночасовата почивка. Трябваше да бъде във форма за втората, която днес беше изключително сложна. Еми не знаеше къде да отиде и стоеше до бюрото безмълвна. „Отивай в трета стая”  ù каза Сербезова и изхвръкна от сестринската, викаше я спешно Професорът.

        След почивката отново облече стерилното облекло и  влезе в операционната. Тук беше само Професорът. Разглеждаше рентгеновите снимки на пациента, на компютъра бяха резултатите от скенера. Сравняваше, четеше заключенията на специалистите и правеше план на операцията. Емилия стоеше права до двойната остъклена врата и чакаше нареждания, но Професорът, концентриран върху изследванията,  въобще не я забелязваше. Когато вратата се отвори и вкупом влязоха останалите членове на екипа, Еми си отдъхна.

В хода на операцията се наложи да приложат допълнителна анестезия. Докторът беше там, но не реагира веднага на искането на шефа на екипа. Професорът вдигна за стотни от секундата глава и погледът му се заби като острието на стрела в анестезиолога. Еми разбра и незабавно включи апарата-дозатор.    

        След приключването на операцията и хигиенната обработка, екипът се пръсна по кабинетите си за почивка. За днес операциите бяха приключили. Работният ден на стажант-сестра  Емилия беше свършил.

        До края на стажа бяха останали 2 дни. Емилия пропусна другата клиника, тя беше оставена до края в хирургията и беше станала член на първия екип. Беше четвъртък, операции нямаше. Емилия сменяше превръзките на болната от 5-та стая, когато една от сестрите влезе и каза, че  я вика Професорът. Еми се изплаши. Дали не беше направила някой гаф вчера по време на операциите? За какво можеше да я вика шефът на клиниката?

        Емилия довърши превръзката. Изчисти всичко и бавно се насочи към кабинета на Професора. Пред вратата пое въздух и почука на вратата. След кратка пауза се чу едно сухо „влезте” и Емилия се намери пред шефа, който четеше някакви епикризи. Той довърши четенето, подписа документите и едва тогава вдигна глава към стажантката.

        Докато той четеше епикризите, седнал зад бюрото си, Еми  установи, че беше дребен, с леко оплешивяваща светла коса. Носеше очила  голям диоптър и златни рамки. Зад дебелите стъкла се виждаха сините му очи, присвити заради късогледството.  „Седнете” каза той и посочи  с глава към стола, който стоеше пред бюрото му. Мълчеше и я гледаше, но сякаш мислите му бяха нейде далеч от кабинета му. Емилия също мълчеше. Чакаше.

Той  поклати глава, като чели имаше някакъв тик. И рязко попита какви са ù плановете след дипломирането. Емилия вътрешно се засмя, естествено нямаше никакви планове, освен да прекара 15 дни  с приятели в планината. Но външно остана сериозна и каза, че не е мислила още.

        И  в този момент избухна бомбата. Предлагаха ù да работи в тази клиника и да специализира като асистент анестезиолог. Болницата и клиниката щели да поемат уреждането на  специализацията. „Помислете”, каза той и стана. Разговорът беше приключил. Ема смутолеви едно  „благодаря” и излезе от кабинета.

Емилия беше объркана. Работа, специализация, като че ли всичко се нареждаше с магическа пръчка. На пръв поглед беше чудесно, като в приказките. Имаше само един проблем, не беше сигурна, че го желае. Никога не беше  си представяла бъдещето  в операционната зала, сред кървища, ампутации, маски и стерилни дрехи. Големи отговорности и ежедневно напрежение. Игра на живот и смърт. За това ли беше мечтала? Едва ли. Тя обичаше веселието, слънчевото утро в планината, песента на китарите край лагерния огън, флиртовете и смеха. Въобще си представяше живота като безкраен купон. А какво ù предлагаха? Нещо съвсем различно, живот, далеч на светлинни години от желанията ù. Даже не искаше да мисли за това. Щеше да откаже, но не веднага. След като завърши стажа, изпитите и вземе дипломата, тогава ще направи своя избор. Беше само на 20 години. Времето беше пред нея.