Реквием за една греховна любов

                        Глава трета

Пролетта наближаваше с всеки изминал ден. Температурите се покачиха и във въздуха се носеше ароматът на първите пролетни цветя. От няколко дни, всяка  сутрин,  Професорът се разхождаше из градината на къщата си и оглеждаше поникналите растения. Мисълта му беше заета с Емилия. Беше я поставил в крайно трудно положение. Упрекваше се, търсеше най-доброто за нея решение и засега не го намираше. И в най-трудните ситуации беше намирал най-правилното решение, но не и този път. Не мислеше за себе си, а за съдбата на две невинни същества, които зависеха от това решение. Професорът беше отговорна личност и егоист  в рамките на природните дадености. Не беше герой от телевизионен сериал, а жив човек с много качества и със своите слабости. Беше земен и съзнаваше голямата отговорност за решението,  което щеше да вземе. Знаеше, че Емилия ще приеме без коментари неговото решение и това правеше задачата още по-трудна. Вървеше по пътеката между напъпилите плодни дървета, обувките му обираха утринната роса, а зеленината успокояваше възпалените му от преумора очи. Но никой не можеше да успокои душата му. Нито за миг не съжаляваше за греховната си любов, тя му беше дала онези крила, които му липсваха отдавна. На фона на събуждащата се природа,  като филмова лента видя целия си живот до тук.  Щастливото си детство, летата, прекарани край морето при лелите, които го обожаваха. Труда, който полагаше, за да бъде винаги сред първите в гимназията и университета. Срещата с Катя, работата на село, което ги сближи още повече и решиха да свържат съдбите си завинаги. За Борис Симеонов „завинаги” имаше едно единствено значение, а то беше за цял живот. Създадоха нормално семейство, любовта им постепенно се превърна в уважение и търпимост, както става при повечето интелигентни двойки. Радваха се на хубавата си дъщеричка и може да се каже, че бяха щастливо семейство. Материалната им обезпеченост неминуемо спомагаше за мирното семейно щастие. Дребните битови конфликти се забравяха бързо. И двамата не бяха дребнави, и двамата ценяха качествата на другия. Тя беше хубава, представителна жена, с авторитета на добър лекар. Естествено  имаше свои ухажори в болницата, където работеше, но никога не беше се чуло за някакво отклонение от нормите. А  в болниците клюките се разнасяха с мълниеносна бързина и не подминаваха никого.

       Професорът направи още няколко крачки и спря под вишната. Облегна се на ствола на напъпилото дърво и въздъхна дълбоко. Днес трябваше да поговори с Емилия и да вземе решение. Нямаше време за бавене. Всеки забавен ден можеше да бъде фатален.

       Когато пристигна в болницата, го чакаше нова изненада. Повика го главният лекар на болницата и му съобщи новината. Трябваше да замине за Париж най-късно в началото на следващата седмица. Новината би била прекрасна, ако не беше дошла в този момент. Нито можеше да откаже, нито да замине и остави Еми сама да решава съдбата на детето си, както и собствената си участ. Още една задача с много неизвестни за решаване. Времето беше ограничено, трябваше да се действа бързо. Професорът беше делови човек. Бързо прецени обстановката и реши да рискува. Нямаше друг избор. Емилия трябваше да дойде с него в Париж. Там на спокойствие щяха да обсъдят положението. Макар че знаеше със сигурност каква щеше да бъде позицията ù. Оставяше му пълна свобода, защото му имаше безусловно доверие.  Той никога нямаше да действа против нейните интереси и желания.

       Срещнаха се в ранния следобед. Той набързо обясни ситуацията и  тя се съгласи да пътува за Париж. Взе си  двуседмична отпуска и започна да се готви. Извади си паспорта, подаде за туристическа виза във френското Посолство, резервира си билет за самолета на „Балкан”. Щеше да пътува един ден след него. Той щеше да я посрещне в Париж и настани в хотел в близост до неговия. Както се очакваше, Професорът поемаше всички разходи по пътуването ù. Тя се опита да протестира, въпреки убедеността ù, че той няма да приеме. Така беше решил той.

       Пътуването мина без инциденти, той я посрещна на аерогара „Шарл Де Гол”, взеха такси, което ги закара до хотела, намиращ се близо до Операта, в сърцето на Париж. Неговият хотел беше само на стотина метра, в една малка уличка.

       Бяха заедно далеч от болницата, далеч от погледите на колеги, близки и приятели. Бяха в световната столица на изкуствата и любовта. Бяха обезумели от щастие. Любиха се до късно вечерта. Наближаваше 10 часа, когато почувстваха глад. Излязоха на улицата, хванати за ръка, като деца, избягали от погледа на родителите си. Тук никой не ги познаваше, минаваха за влюбена двойка. По френски обичай се спираха на всеки ъгъл и преди да пресекат улицата, дълго се целуваха. Намериха едно малко италианско ресторантче, където ги посрещнаха  с „чао” и „бенвенути”, настаниха ги на една от свободните маси и веднага им донесоха каничка червено вино. Гостилничарят наля чашите им, след което им даде менюто, за да си изберат ястията. Хапнаха от италианските вкусотии, изпиха две канички „вино ди каза” (домашно вино), поръчаха такси и се отзоваха на Монмартър. Тук животът не спираше ни денем, ни нощем. Художниците рисуваха, карикатуристите канеха минувачите да им позират, а на ъгъла млада акордеонистка изпълняваше валсове-мюзет. Заведенията около площада бяха претъпкани,  въпреки че нощите бяха още много хладни. Влязоха в едно задимено от цигарите и опушено от годините бистро. Заведението беше малко,  но имаше най-малко вековна история. Край витрината, отрупана със стари афиши,  седяха белобради старци и бабички с  шапки, гарнирани с тюл на цветя. Стар музикант свиреше на хармоника мелодии от времето на Модилиани и Пикасо. Емилия и Борис седнаха в ъгъла един срещу друг и мълчаха, държейки ръцете си. Той  милваше ръцете,  които обожаваше, четеше любовта, която изразяваха огромните ù очи. Неговите сини очи, скрити зад дебелите стъкла на очилата, сякаш отразяваха нежността и любовта, които бяха изписани в нейния поглед. Думите винаги са излишни, когато говорят очите,  препращащи  посланията на влюбените сърца. Виното в чашите блестеше като течен рубин. Чашите бяха от най-обикновено стъкло, но  звънтяха като кристални. Поне те го чуваха така. Бистрото беше задръстено от стари спомени и  искряща любов. Тук те бяха само Емилия и Борис. Нямаше йерархия, титли, научни степени и длъжности. Имаше само двама влюбени, забравили  света с цялата му суета и сложност. Той се опита за заговори за ситуацията, в която се намираха, но тя нежно сложи ръката си на устата му и го погледна с такава обич, че той не посмя да продължи.

       Седяха до късно през нощта, клиентите бяха изчезнали отдавна. Само съдържателят  дремеше на столчето до барплота. Навярно беше свикнал още от дете, когато е дошъл да помага на баща си. В него всичко напомняше за детето на Монмартър и Пигал. Навярно така би изглеждал Гаврош,  ако не бяха го убили на барикадата. Тук нямаше работно време, то започваше преди да влезе първия клиент и свършваше малко след излизането на последния. Само така една малка парижка кръчма можеше да просъществува повече от век.

       Прибраха се в хотела на Емилия. За  пръв път от две години т.е. откакто беше започнала връзката им,  се  любиха  с отпуснати души. Страстта не ги отпусна до сутринта. Отидоха в неговия хотел, закусваха с топли пръхкави кроасани, пиха кафе и Професорът тръгна за болница „Перси” в  предградието Иси ле Мулино, където се провеждаше научната конференция.

Емилия се прибра в хотела, където щеше да го чака до късния следобед.

       Провеждаше се поредната научна конференция на Международното сдружение на хирурзите. Основната тема беше „Хирургическите интервенции при белодробните заболявания”. Основният доклад щеше да изнесе Професор,  д.м.н Аведис Дерсаркисян от Франция. Съдоклади имаше от САЩ, Русия, Германия, Южноафриканската република и България. Професор Борис Симеонов щеше да говори за „приложението на високите технологии при оперативната намеса в белите дробове”

Голяма беше изненадата на проф. Симеонов, когато в лицето на основния докладчик позна съученика си от Мъжкия френски колеж в София. Не беше го виждал от 1948 г., когато закриха всички католически колежи като инкубатори на врагове на комунистическата власт.

След края на първия ден на конференцията, Борис побърза да се прибере в хотела и да чуе Емилия. Нямаше търпение да я прегърне и отново да почуства аромата на косите ù. Отиде при нея, тя го посрещна усмихната, приветлива и щастието просто бликаше от очите ù.  Беше онази лудетина, която беше любимка на компанията планинари.  Обсипа го с целувки и го повлече към спалнята. Нямаше търпение да му се отдаде. Спорен беше въпросът кой от двамата беше по-нетърпелив. Когато решиха все пак да се възползват от Париж, часът беше вече девет. Таксито ги отведе на Елисейските полета. Дълго се разхождаха ръка за ръка по красивия булевард, радваха се на панорамата, която се откриваше към Триумфалната арка. Пиха кафе и наблюдаваха минувачите. Тук беше цяло Вавилонско стълпотворение. Късокраки японци, небрежно облечени американци, мургави араби, черни африканци, снажни скандинавци, дрипави румънски цигани, елегантни европейци  и хиляди други раси, националности и  племена си бяха дали среща на този неповторим булевард, какъвто нямаше втори по света.

Вечеряха в елегантен френски ресторант на улица Жорж Пети, пиха реномирано френско вино „Бордо” реколта 1956 и с крилата на щастливците се прибраха в хотела. Бяха решили, че най-разумно е да спят в нейния хотел. Тук нямаше кой да ги безпокои или потърси по телефона. Никой не знаеше къде е Емилия. На родителите си беше казала, че заминава на гости при една приятелка в Родопите. Знаейки нейната страст към планината, те нито се учудиха, нито имаха следа от съмнение. Еми никога не беше лъгала и те имаха пълно доверие на дъщеря си.

Заедно взеха душ, любиха се под течащата вода, тя го обливаше внезапно с ледена вода, смееше се  като луда, когато той викаше от студа, а тя се шегуваше, че охлаждала прекалената му възбуда. Когато лудориите свършиха и той я понесе на ръце към спалнята, изведнъж станаха мълчаливи и сериозни. Нещо се беше променило в настроението им. Легнаха прегърнати и мълчаха. И двамата знаеха мислите на другия, но никой не нарушаваше мълчанието, което ги беше сковало. Естествено, пръв заговори Борис. Той беше готов да поеме цялата отговорност, да бъде баща на детето ù, да му осигури всичко необходимо, материално и духовно,  и да се грижи и за двамата, докато  е жив. Щеше да даде  безрезервната си любов, обич на двамата, ако тя решеше да роди този плод на тяхната греховна любов. Съзнаваше, че това не е всичко, което би могъл да даде, но повече не можеше да обещае днес. В никакъв случай не изискваше  от нея да махне детето, това можеше да реши единствено тя. Знаеше, че това, което е готов да даде, не беше достатъчно, съзнаваше, че детето има нужда от баща и семейство, но той не можеше да ù го даде сега, а може би и никога. Любов, обич, пари, имоти можеше да даде. Можеше да осигури безпроблемно съществувание  на нея и на детето им. Нямаше да ги лиши от нищо, даже ако някой ден тя създадеше семейство с друг мъж. Готов беше да приеме и това в името на любовта си към нея. Но да нарани съпругата си, означаваше да убие част от любовта си към  самата нея. Не беше способен на това. Емилия сложила главата си на рамото му и тихичко плачеше. Не беше изненадана. Очакваше го. Той даваше всичко заради любовта си към нея и тяхното дете. Но не искаше щастието им да се гради върху нещастието на други. Щеше да обиди семейството си, нея и детето им, ако все пак тя решеше да го роди. Щеше да я обича цял живот, никога нямаше да се раздели с нея, освен ако тя пожелаеше това. Макар и разделени, пак щеше да я обича, цени и закриля. Да я обгражда с грижи дискретно и да ù осигурява достойно съществувание. Това беше способен да направи и  щеше да изпълни до край обещанието си.

Еми се надигна, наведе се над него, покри лицето и устните му с целувки и  тихичко промълви  „нека бъде така”.

В този сезон нощите в Париж бяха хладни. В един малък хотел в самото сърце на Париж се решаваше съдбата на няколко души. Някои от тях даже нямаха представа, че  тази вечер  животът им може да направи остър завой и да се преобърне завинаги. Какво щеше да реши съдбата? Заровете бяха хвърлени. Еми и Борис не можеха да се наситят един от друг. Обичта им нямаше граници.