Глава дванадесета

От сутрин до вечер  радиото предаваше съветски военни маршове. Руски песни и речи на нови политици огласяха ефира на България. “Лили Марлен” беше изхвърлена от репертоара и заменена с “Катюша” и “Калинка, Калинка”. Борис Симеонов сега четеше комюникетата на Главното командване на Непобедимата Червена Армия и новини за нейния победоносен поход към Берлин - сърцето на  фашистка Германия. 

Когато на 13 септември Радослав се завърна от София, се оказа,  че не само репертоара на Радио София е променен. Теодора не можа да познае собствения си съпруг. 

Хер Радослав Огнянов - елегантният главен директор на представителството на немския концерн “Байер” беше захвърлил костюма  от английски шевиот, меката  шапка “Борсалино", както и  швейцарските  обувките “Бали” от фино италианско “шевро”.  Завърналият се от София, небръснат  от три дни мъж,  беше облечен с панталони голф, груба  бархетна риза на квадрати, винтяга и смачкан каскет на главата. На краката си носеше  туристически обувки с дебела подметка от автомобилна гума. Дрехи които някога носеше когато отиваше на лов с  търговското аташе на Германия - хер  Шултце и неговата ловна компания. Но най- голямо недоумение у Теодора предизвика голямата червена петолъчка, която блестеше на ревера на винтягата му.  Тя стоеше на прага на селската къща  и не можеше да повярва, че този непознат, брадясал и странно облечен мъж е нейният съпруг. Отгоре на всичко, мъжът се усмихваше на Теодора сякаш бяха близки роднини. Беше готова да тръшне вратата под носа му, когато “непознатият” с гальовен тон изтърси думи, които тя никога не беше чувала.

-Теодора, няма ли да прегърнеш другаря си, завърнал се у дома след толкова дълго отсъствие?

-Радо?????? Какво става с теб? Какъв е този маскарад, от лов ли се прибираш или от София? А тази червена петолъчка, какво представлява, да не си станал “шумкар”?

-Мила моя, настъпва ново време и ние трябва да бъдем в крак с него. Нося ти подарък - и подаде на стъписаната Теодора картонче, на което беше забодена червена петолъчка, също като тази, която се мъдреше на ревера му. - Приготви багажа, утре се прибираме у дома. Наех каруцата на дядо Златан. Утре сутринта той ще ни закара до София.

Теодора не можеше да асимилира тази неочаквана и светкавична метаморфоза, настъпила в познатия от петнадесет години  неин съпруг. Но това беше само началото, тепърва тя щеше да разкрива ежедневно истинския образ на  Радослав Огнянов. И първата от тази поредица от шокиращи сюрпризи не закъсня.  Току що бяха изпили “кафетата” от печена леблебия, когато Радослав бръкна във вътрешния джоб на винтягата си, извади някакъв зелен документ в калъф от целолоид и го подаде на съпругата си. Беше лична карта на  лице от женски пол на име Тодорка Радомирска, съпруга на Радко Радомирски. Имаше и някаква мътна снимка, но Теодора разпозна жената от снимката, това беше тя самата. 

След смущаващо дълго мълчание,  с поглед, вперен в документа, най-после Теодора вдигна недоумяващ поглед към мъжа, който стоеше срещу нея, впи очи в него и със студен задгробен глас попита:

-Радо, какво става? Какъв е този театър? Можеш ли да ми обясниш защо си сменил фамилното си име? Кой е този Радко Радомирски и какви отношения имаш с него?

Радослав се усмихваше хитро насреща ù. Имаше израз на човек, горд  че е надхитрил дявола.  Самодоволният израз на лицето му накара Теодора да хвърли личната карта на  рогозката покриваща глинената замазка на пода и излезе на двора. Тя не знаеше защо, но чувстваше, че зад този маскарад се криеше нещо ужасяващо, нещо, което щеше да преобърне целия им живот. Което не беше далеч от истината, но за сега тя само го предчувстваше. 

Беше началото на есента и въздухът беше напоен с ароматите  ù. Ароматът на изсъхнало сено се смесваше с миризмата на селски курник, а  от навеса,  където беше пещта се носеше апетитната миризма на топла турта.  Тази необикновена смес от естествени аромати превръщаше въздуха в нещо, което коренно се различаваше от въздуха в града. Тук си миришеше на село. Острата, упойваща миризма, която галеше ноздрите се усилваше от жалното мучене на воловете, което идваше от обора в дъното на големия селски двор. Пригласяше им  новороденото, преди два дни теленце, което с нетърпение очакваше завръщането на майка си от паша. Теодора имаше нужда да подиша този въздух, да повърви по неравния двор, покрит  със  засъхнала кал след последния дъжд. Искаше да напълни гърдите си с миризмата на село, за да стъпи здраво на земята и да се опита да си обясни странното поведение на съпруга си. Потънала в мислите си,  тя не усети как стигна до долния край на двора, където плет от лескови пръчки ограждаше кошарата на овцете. Досами плета имаше голям стар дънер от някакво дърво, поставено тук някога,  незнайно от кого. Теодора седна на дънера, незабелязваща калта по нея, взе главата си между двете ръце и потъна в мислите си. Плачеше ù се, но сълзите ù нямаха сила да потекат и очите ù оставаха сухи. Някъде горяха сухи листа и стебла и миризмата на тлеещата  шума се смесваше  във въздуха като нова съставка на селския въздушен коктейл.

Когато се прибра в къщи, Радослав слушаше новините по радиото. Беше се изтегнал на железния креват. Главата му лежеше на две възглавници подпряни на варосаната стена, а краката му, все още обути в тежките обувки, висяха от ръба на пружината. 

-Тео, събра ли багажа? Утре тръгваме рано. Дядо Златан ще дойде в шест и половина. Когато дойде,  трябва да сме готови и веднага да тръгнем.

-Радо, моля те, обясни ми какво става.  Войната още не е свършила, за къде бързаме?

-За нас войната свърши. Трябва да се приберем в София.  Сега България е във война с Германия. Новото правителство изпраща армията да гони немците в Югославия. Ти ще се върнеш на работа във фабриката, а аз имам вече друга работа.

-Имаш нова работа? А  “Байер”?

Радослав се засмя ехидно. Стана от кревата и започна нервно да ходи напред назад из стаята. Спря пред  недоумяващата Теодора, хвана я за рамената, разтърси я леко и впери погледа си в очите ù.

-В България вече няма германци, няма  нито « Байер », нито « Мерцедес », нито пък « Телефункен ». Ясно ли ти е ? Няма ги. Сега всички те са ни врагове. Забрави ги всичките. Всичките тези Шултце, Шварценфелд, Бекерле. Трябва да забравим всички германци. Не, няма да ги забравяме, ние просто никога не сме ги познавали, разбираш ли, Тео, не сме ги познавали НИ-КО-ГА!

Гласът му трепереше. Лицето му беше станало червено, а чертите му бяха деформирани до неузнаваемост.

      Теодора го гледаше изумена и не можеше да повярва на ушите си. Той се отричаше от всичките им приятели. От хората, които ги бяха канили на приеми и семейни “партита”,  с които бяха седели на една маса в собствения им дом и бяха вдигали наздравици за победите на германското оръжие. Всички те сега били врагове. И не само това, те никога не са ги познавали. Това беше върхът. Тя не можеше да го асимилира, мозъкът ù не го възприемаше,  а стомахът  ù се сви и отново почувства това, което  съпътстваше първата ù бременност.

Навън се беше стъмнило. Теодора загаси крушката, облече нощницата  и легна до дъщеричката си. Стаята се осветяваше единствено от екрана на радиоапарата. Радослав отново беше се изтегнал на железния креват и дишаше тежко. Чуваше се само бръмченето на радиото.

  Каруцата на дядо Златан навлезе в софийските квартали и картината  която се откри пред очите им, коренно се различаваше от селския пейзаж до тук. Макар и крайни квартали, “Връбница” и “Надежда” напомняха, че тук е град. Животът си течеше почти нормално. По улиците се разхождаха кокошки, в дворовете грухтяха прасета, но  миризмата на оборски тор, с който бяха свикнали на село,  вече я нямаше. Пък и облеклото на хората беше  по -“градско”. Стигайки близо до центъра, картината коренно се промени. Развалини, улици засипани с отломки от тухли, керемиди и хоросан, стърчащи железа от бетонни плочи, вехтошари ровещи в развалините и въоръжени мъже и жени. Тъмносините униформи на полицаите не се виждаха из центъра. Тук по двама или трима се разхождаха странно облечени хора, с каскети или войнишки фуражки на глава, с дрехи, сякаш взети от гардероба на някой театър. А на краката си носеха от ботуши и подковани туристически обувки, до износени цървули вързани с конопени върви. Всички имаха над лакъта си червена лента с две бели букви -  Ф. Намусени женски лица и брадясали от седмици мъже, оглеждаха хората по улиците, сякаш търсеха престъпници и се съмняваха във всеки, който не приличаше на тях.   Минавайки покрай такива патрулни двойки, зад гърба на жена си,  която седеше на покритата със старо протрито одеало дъска до дядо Златан, Радо  с широка усмивка, вдигаше свит юмрук за поздрав.

      С магическа пръчица  от софийските улици бяха изчезнали бомбетата на мъжете и филцовите шапки на жените. Каскети, фуражки и кърпи за глава бяха заели местата им. По улиците имаше малко хора. Не се чуваше нито детска глъчка, нито виковете на амбулантните търговци.  Тук там с лопата в ръка, някой ровичкаше из руините на дома си, търсейки някоя семейна реликва, неоткрита от мародери и вехтошари. За тях последните месеци бяха като жътва с богат урожай. Офицерите с дълги пелерини и саби също бяха изчезнали от пейзажа на Столицата. Вместо обичайните файтони, по улиците на града тракаха  железните чембери на  колела на селски каруци впрегнати с дръгливи кончета.

Теодора беше изненадана от многото промени настъпили за  толкова кратко време. Но в къщи  я очакваше най-голямата. Едва що прекрачила прага на апартамента,  от спалнята за гости излезе непозната жена облечена в дебела вълнена пола до глезените и  мъжка риза, която се стори позната на господарката на дома. На кръста си,  мушнат в широк брезентов колан, жената носеше открито допотопен парабел. Косата ù беше заплетена на плитка и качена на темето като дъга. 

-Добре дошла, хазайке,  чакам те да  се запознаем. Че Радко ни проглуши ушите да ни говори за тебе. Колко си била арна и убава, па и начетена рече. И жената започна да се смее, но очите ù бяха недоверчиви и опипваха Теодора, сякаш търсеха нещо скрито, нещо вражеско в нея.

Теодора мълчеше и погледът ù питаше Радослав, коя беше тази непозната жена, разположила се в дома ù.  Още не беше отворила уста, когато от стаята за гости излезе мустакат мъж с няколкодневна брада, обут в подковани  чизми и  войнишка куртка без пагони. Той  също беше препасан с кожен колан, на който висеше кобур, откъдето  се подаваше дръжката на пистолет. 

Едва сега Радослав отвори уста и с доста изкуствен патос каза:

- Дора, да те запозная с другарката Злата и другаря Стойно, които ще ни гостуват известно време. Те са мои приятели. И обръщайки се към своите нови “приятели” добави:

-Дора много се зарадва, че имаме гости. Искаме да се чувствате като у дома си.  Вие вече познавате квартирата, ползвайте всичко като свое. 

Едва сега Теодора разбра защо ризата на жената ù се беше сторила позната. Беше една от спортните ризи на съпруга ù. Хер Шултце му я беше подарил при  едно от последните си пътувания до Германия в края на 1943 година.

Теодора студено кимна с глава, извини се, че трябва да се занимае с детето и влезе в стаята си. 

Радослав  тихичко им се извини и влезе при съпругата си, за да я успокои.