Задължението да се почувстваш стар, прелиствайки отдавна прочетени писма, те кара да изстискваш малката истина, заради която си успял да се лишиш от удоволствията на "земния" живот. По-точно от нещата, често интересни като пепелник, пълен с угарки рано сутрин. А и аз самият, вече оплешивял, с тридесетгодишен стаж на криминален инспектор не съм имал вземане-даване с Оня над нас, за когото казват, че всичко знае. Дори не знам как ще ме посрещне, когато му дойде времето. Дотогава ще трябва да се задоволя с тесния кабинет, омърлушеното мушкато в ъгъла, с трамвайния звън от улицата и пожълтелите изповеди на хора, търсещи възмездие.

Този случай ме заинтригува от самото начало. В София углавни престъпления не липсват, а това не правеше изключение. Иван Стефанов - Младши бе извършил най-тежкото - убийство. Убитата бе собствената му баба . Заграбил безценните китайски сервизи , взел подаяние за тях на Женския пазар и успял да пропилее спечеленото с непълнолетни шведки на "Златни пясъци". И всичко това миг преди органите на реда да му сложат белезниците и да го доведат в столицата. Младши, защото баща му бе един от най-влиятелните политици преди и след "демокрацията". Сега всячески се опитваше да въздейства на следствените за по-леката присъда на копелдака си. Рискът наследникът му да прекара не само едно лято на "топло" го бе накарал да действа с не дотам почтени средства срещу закона. А това писмо бе точно такова. В него надълго и широко се описваше колко добре възпитан е Стефанов - Младши и колко е невъзможно да е извършителя на престъплението, дори и под влиянието на алкохола. Не липсваха и заплахи по мой адрес.

Станах от стола, който жаловито проскърца под 90-те ми килограма, решил да посетя следствения. Навън лятото не се интересуваше от хорските дела и безмилостно сипеше лъчи на площадчето пред ареста. Тежката врата се изхлузи и сноп от тях се прокраднаха в сенчестия коридор. Времето, определено за посещение на арестанта, бе 20 минути. Много или малко, зависеше от него каква ще е по-нататъчната му съдба... Влезе тихо в стаята, като влачеше уморено крака. Имаше втренчен поглед и с монотонен, натежал глас отговаряше на въпросите. 

-Как успяхте да го сторите?!

-С любимата възглавница - изсъска той. - Надявам се, че там горе й прави добра компания!

-А защо?

-Имах нужда от пари! Винаги съм имал, недостатъчно е това, което съм получавал. Аз съм човек с растящи нужди! Баща ми също е виновен, че не ми даде полагаемото.

-Той смята, че сте невинен...

-И навярно е прав. Виновен е той, идиотът! За какво му е съсловието, ако сега не може да помогне?

На лицето му пролича огромна омраза. Станах и кимнах с глава на полицая. Мигом Стефанов се обърна рязко, втренчи се в него, дръпна маузера му от кобура и стреля два пъти в главата си. Строполи се на земята, пръскайки наоколо кръв и мозък. Тялото му конвулсивно трепна и замря.

Делото се прекрати заради самоубийството. Съдът го призна за виновен и набързо приключи с него. Бащата изпрати няколко опровержения в печата и изчезна скоро зад граница. Рискът лятото да се провали, макар и в началото, не се сбъдна, топлите дни сякаш изтриха кървавия спомен. Бледите листове със самопризнанията на сина и писмата на бащата напомняха, че изкуството да живееш, означава да понасяш непоносимото. Да играеш футбол с отчаяние... Да се утешаваш със собствените си несъгласия. Да възприемаш нещата такива, каквито са. И да ги наричаш с истинските имена, причинявайки болка на себе си и околните.