В стаята е полумрак. Светлината от свещта хвърля дълги сенки върху стените. Сякаш са оживели сцени от странен античен спектакъл. Тихо е... толкова тихо, че двамата чуват дъха си. Някъде зад стъклата на прозорците остават шумният град, неприветливите сгради, праха по улиците... Но в този момент реалността не съществува. Те са извън пространството и времето.
Тя е единственото светло петно в стаята. Голотата й е някак невинна. Косите й се спускат край лицето, обгръщат раменете й и потичат като водопад по гърдите... Той я гледа безмълвно и може би завижда на къдриците, които нежно докосват бялата кожа. Някога, преди години, едно момиче го гледаше със същото доверие и обожание в очите. Някога... Било е отдавна... Било ли е изобщо?
Фитилът на свещта пращи леко, над пламъчето се издига тънък като конец дим. Светлинката е кацнала близо до гърлото на бутилката и се отразява в ръба на чашата. Виното в нея е искрящо, като рубин. Мъжът вдига бавно чашата. Стъклото в ръцете му е студено. Лека като ...